— Според нас тя е седяла заедно с убиеца в кола, паркирана тук, отсреща. Онзи я е застрелял вътре, после е изхвърлил трупа и е потеглил. — Той махва неопределено с ръка. — Нататък по уличката.
— И как го разбрахте? — пита Дженсън.
— Намерихме върху тялото изсипани фасове от автомобилен пепелник.
— Какви са?
Вик отваря хартиения плик, внимателно бръква вътре и бавно изважда две угарки.
— Има червило по тях — казва той. — Ето тук. Май съвпада с онова в чантата на жертвата. А и цигарите са като нейните.
— Значи намерихте чантата?
— А в нея портфейл с почти двеста долара в брой, ключове и цяла камара кредитни карти.
— Дотук с теорията за обир — казва Дженсън.
— Така изглежда. Но убиецът е оставил и още нещо.
Техникът пуска угарките обратно в плика, после отваря другия и бръква вътре. Този път вади нещо по-голямо, кафяво и цилиндрично — остатък от изгасена пура.
— Може да открият захапка — казва той.
Има предвид следи от зъби, чрез които криминалистите биха могли да намерят собственика на пурата.
Подозирам, че лабораторията ще работи цяла нощ по въпроса. Сигурен съм, че и Брауър си мисли същото.
Засега той просто ме гледа като живо олицетворение на човешките тревоги. Бръкнал е под сакото и опипва джоба на ризата си, където лежи пурата, която му подари Джона днес по време на разговора в кантората.
9
Окръгът има полицейски участъци с различни размери. По-големите градове си имат отделни управления. Импириъл Бийч не спада към тях. Разчита на местния шериф за разкриване на всички по-сериозни престъпления, включително и убийствата.
В три часа след полунощ аз разтривам уморените си очи, докато наближавам офиса на шерифа в Импириъл Бийч и спирам на паркинга точно върху надписа ПОСЕТИТЕЛИ.
В университета се заблуждавах, че само лекарите от Бърза помощ работят по малките часове, но двайсетте години адвокатска практика изкорениха тази илюзия.
Джона твърди, че не е арестуван, а само задържан. Все пак му разрешили едно телефонно обаждане и той ми пуснал съобщение на пейджъра. Аз пък позвъних на Мери и казах, че ще се опитам да го измъкна. Тя едва не припадна от тревога. После се обадих на Хари. Реших да не будя Сюзан. За щастие Сара остана да спи при нея.
От разговора си с Джона установих, че му трябват две неща — адвокатска помощ и дрехи. Второто ме изненада, но той каза, че ще обясни, като пристигна.
За събота вечер мястото е сравнително тихо. От една патрулна кола смъкват някакъв пияница да се наспи зад решетките. Грабвам голямата книжна торба, бързо пресичам паркинга и влизам в ярко осветена приемна. Посрещат ме антисептично бели стени, кариран линолеум и бронирани стъкла. Ченгетата са от другата страна.
Край преградата отвътре някаква едра негърка по горнище от бански и плътно прилепнали шорти спори с дежурния сержант. Виждам ги през стъклото. Гласовете са приглушени, но все пак тя е достатъчно гръмогласна, за да разбера, че само искала да пътува на автостоп, когато ченгетата я спипали на тротоара. На всяка втора дума повтаря „капан“. Поглежда ме през стъклото и го изрича още веднъж право в лицето ми, сякаш иска да каже съвсем друго: Сезам, отвори се. Продължава да повтаря, докато я отмъкват през вътрешната врата, която се отваря автоматично и води към килиите в дълбините на сградата.
Полицаят рязко се отблъсква с крака и столът му потегля към гишето пред мен.
— С какво мога да ви помогна?
Пъхвам визитката си през процепа в стоманената рамка около стъклото. После казвам пред вградения микрофон:
— Адвокат съм на мистър Джона Хейл. Той е задържан тук. Идвам да го видя.
Ченгето поема визитката и я оглежда, после вдига очи към мен.
— Имате ли адвокатска карта?
Вадя картата от портфейла си и сержантът поема този пропуск към подземния свят. После записва в служебния регистър часа, името и адвокатския ми номер.
— Седнете — казва той.
— Бих желал да се видя с мистър Хейл незабавно.
— Ще предам — отговаря сержантът. — Седнете.
Закотвям се на коравата пейка до стената, поглеждам часовника и почвам да броя квадратите по линолеума. Чак сега забелязвам, че съм нахлузил мокасините на бос крак; изпод крачолите ми надничат бели глезени. Няколко минути седя така и се питам дали тази нощ ще успея да дремна.
— Мистър Мадриани.
Когато надигам глава, отсреща стои висок, слаб мъж с костюм, вратовръзка и късо подстригана коса. Усмихва се любезно, макар че тъмното му лице е съвсем делово.
— Аз съм лейтенант Ейвъри.
Той ми подава визитна картичка.
Флойд Ейвъри