— Това е Манди.
Джона ми подава нова снимка. Манди е в ученическа униформа. Косата й е пристегната на опашка, само няколко непокорни къдрици висят отстрани.
— Сега косата й е малко по-дълга — казва Мери. — Поне така си мисля. Ако не са я подстригали.
— Полицаите казаха, че понякога правят така — добавя Джона. — И ги обличали като момчета. Тъй че снимките във вестниците или по кутиите с мляко да не помогнат.
Хари оглежда изпитателно снимката на Джесика.
— На колко години е?
— На двайсет и осем. Ако доживее до трийсет, ще е истинско чудо. Затова трябва да си върнем Манди. Майка й всяка нощ спи с различен мъж. Някои са направо ужасни.
— А бащата на момичето? — питам аз.
— Колкото знаеш ти, толкова знам и аз — каза Джона. — Никой не се е обаждал, а Джесика си трае.
— Чии са родителските права?
— Получихме ги временно, когато Джес влезе в затвора. Сега са постоянни. Не че има полза от тях, по дяволите. Джесика се заинтересува от Манди едва след като взехме печалбата. Искаше пари след затвора и ме притискаше чрез детето. Ако не съм плащал, щяла да си я вземе веднага щом излезе. Предложих да й купя къща. Не на нейно име, естествено. Не бях чак толкова глупав. При първа възможност щеше да я продаде и да избяга с парите. Но все пак предложих да й намеря хубава къща в нашия квартал. Да я издържам. Тя обаче не пожела и да чуе. „Не ви искам ни меда, ни жилото“, тъй каза.
— И тогава подадохте молба за отнемане на родителските права? — обажда се Хари.
— Точно така. Отидохме в съда. По това време вече имахме доста писма от Джесика. Тя не беше особено умна. В писмата заплашваше да си вземе детето, ако не платим. Това не я представи в добра светлина пред съда. Макар че имаше законното право да вземе Аманда, съдията разбра какво става. Манди беше като вещ в заложна къща. За да я остави при нас, майка й щеше да вземе пари, а като ги изхарчи, да дойде за още.
— Джесика вече не е в затвора, така ли? — пита Хари.
— Излезе преди шест месеца — казва Джона. — На двайсет и трети октомври. Помня точната дата, защото дойде у нас. Беше различна. Изглеждаше променена.
— Да, затворът променя хората — казвам аз.
— Не, не беше това. Всъщност изглеждаше някак по-чиста, по-прилична, отколкото я бях виждал години наред.
— Животът зад решетките й се е отразил добре — казва Хари.
— Мисля, че я е приучил на дисциплина — казва Джона. — На целенасоченост. Само че с погрешно избрана цел. Беше прилично облечена. Нищо особено — пуловер и панталони. Носеше очила с телени рамки, които й придаваха едва ли не интелектуален вид. Поиска да види Манди. Какво можехме да направим?
— Позволихте ли й?
— Да, в нашия хол. Манди бе виждала майка си толкова рядко, че не знаех как ще реагира. Когато Джесика влезе, детето просто се сви като спукан балон. — Джона въздъхва. — През онзи ден в хола имах чувството, че някой изтръгва сърцето ми от гърдите. После Манди няколко дни се оплаква, че я боли коремчето, и всичко беше заради напрежението от срещата с майка й, заради факта, че се е върнала в нейния живот. Ние с Мери си мислехме, че ще е добре да прекарат известно време заедно, да се опознаят. Но Джесика пак подхвана старата песен. Започна да манипулира Манди. Поиска да я отведе у дома си. Като че изобщо имаше дом.
— Сигурно в някой пансион — казва Хари. — Обикновено така правят, когато излязат на свобода.
— Ние отказахме. В никакъв случай нямаше да го разрешим. Джесика ме погледна право в очите. Каза, че и земята да се продъни, пак ще си вземе детето. Че нямам право да й го отнемам. И това, след като го бе изоставила за цели осем години. Каза, че ще се бори с мен. Ако трябва — в съда. А ако се наложи, и извън него.
— Така ли? — питам аз.
— Отиде в съда. Получи разрешение за свиждания. И тогава започнаха неприятностите.
— Какви неприятности? — обажда се Хари.
— Разрешиха й да взима Манди през почивните дни. Два пъти месечно. Взимаше я от петък вечер до неделя следобед. През първия месец всичко вървеше нормално. После, една неделя в началото на декември, пристигна чак късно вечерта. Почти в полунощ. Всеки път идваше малко по-късно от предния. Сякаш проверяваше как ще реагирам.
— Защо не се обърнахте пак към съда?
— Защото адвокатът ми каза, че ако не разполагаме с нещо сериозно, някакво тежко нарушение на условията за свиждане, съдът само щял да я предупреди. И това щяло да усложни положението.
Логичен съвет.
— И накрая, преди три седмици, тя изобщо не върна детето. Побъркахме се. Позвъних на номера, където трябваше да живее Джесика. Казаха ни, че се изнесла. Не знаели къде. Обадихме се в полицията. Оттам отговориха, че нищо не можели да направят, ако нямаме доказателства за престъпление. Казахме им, че имаме съдебно решение за родителските права. Препоръчаха ни да подадем при съдията жалба за нарушение на условията за свиждане.