Когато сядам зад бюрото, край телефона ме чака спретната купчинка съобщения. Прелиствам ги. Едно привлича вниманието ми. Хоакин Мърфи иска да се видим на обяд. Поглеждам времето на приемане. Обадил се е малко след девет. Набирам номера му — вероятно на яхтата.
След няколко сигнала вече се каня да затворя, когато той най-сетне вдига слушалката.
— Ало.
— Здравей, Мърфи. Обажда се Пол Мадриани.
— Получил си съобщението — казва той.
— Имаш ли някакви сведения?
— Имам нещо по-добро. Моят източник иска да се срещнете.
Двайсет минути по-късно Мърфи ме взима с колата си от тротоара край входа на ресторант „Бригантина“. Наближава единайсет и само адреналинът ме крепи в борбата с недоспиването.
Сядам до него и той извива глава да ме погледне. Прегърбил се е над волана. Този път е по бермуди и хавайска риза с щамповани цветя колкото баскетболни топки.
— Изглеждаш гроги — казва той.
— Къде са ти гирляндите от цветя? — питам аз.
— Нали съм тръгнал по работа, та рекох да карам малко по-консервативно.
Мърфи потегля на север по Ориндж Стрийт и подхвърля:
— Имал си тежка нощ, а?
— Защо мислиш така?
— Чух по телевизията новината за Суейд. — Той извърта очи да види реакцията ми. — Разправят, че била простреляна от минаваща кола. Работа на някоя хлапашка банда. Я кажи, да не е излязла нова мода — разведени бели мъже със спрей в едната ръка и пищов в другата?
— Не е точно така. Ако ченгетата не грешат, искам да кажа. По-скоро е била простреляна вътре.
Той ме поглежда така, сякаш не е сигурен дали ме разбира правилно.
— Седяла е в колата на убиеца, преди да я гръмнат.
— А! Загазил ли е клиентът ти?
— Зависи чия гледна точка ще предпочетеш — моята или неговата. В момента ченгетата изследват под микроскоп килимчето от колата му.
— Пада си оптимист, а?
— И на дупката вика „геврек“ — казвам аз.
— Някои обстоятелства са в твоя полза.
— Кажи ми поне едно.
— Стотина души са искали да убият онази жена — казва той.
— Тук си прав.
— Обзалагам се, че в момента се опитваш да ги откриеш всичките.
— Има такова нещо.
Вестниците и местните медии пускат неясни намеци, че полицията открила предполагаемия убиец на Суейд. Засега името на Джона не се споменава.
— Предположих, че скоро ще ти се струпа много работа на главата — казва Мърфи, — затова реших да не изчаквам. Моят човек предпочита да се срещнете лично. Извън кантората.
— С какво разполага?
— Ще чуеш от него. Но и аз открих нещичко за оная Джесика. Общи сведения. Имала е поне десетина дребни присъди, преди да я приберат. Нищо сериозно. Най-вече джебчийски кражби.
— Кажи нещо по-ново.
— Пробвала се е и във фалшифициране на чекове, но за дребни суми. Движела се с много колоритни приятели. По някое време се заели с квартирни кражби. После дошла онази история с наркотиците.
— Какво разбра за приятелите? Някакви имена? — питам аз. Дотук Хари не е успял да открие почти нищо.
— Едно име изниква навсякъде — казва Мърфи. — Джейсън Кроу.
Познато ми е, но не се сещам откъде.
— Работил е на аерогарата — допълва Мърфи. — Като носач.
— А, спомних си.
Същият, за когото разправяше Хари.
— Чух, че известно време двамата с Джесика живели заедно. Говорят още, че бил неин доставчик. Хапчета, марихуана, кокаин — всичко намирал. Свързал я с хора, стоящи нагоре по веригата.
— Така ли се е замесила?
— Вероятно. Моят човек може да знае повече.
— Разкажи ми за него. Защо е цялата тази тайнственост?
— Такава му е работата — отговаря Мърфи. — Той и неговият партньор хвъркат редовно към Мексико като прелетни птици, само че по-често. Подозирам, че работи за правителството… под прикритие.
— За нашето или за тяхното?
— За нашето. Така мисля.
— Чудесно.
— Сам разбираш, работата му не е много спокойна. Няма да ти каже нито името си, нито за кого работи.
— А ти знаеш ли името му?
Мърфи поклаща глава.
— Тогава откъде си сигурен, че можеш да вярваш на информацията?
— Давал ми е и друг път сведения. Винаги са излизали точни. Мен ако питаш, сигурно е от Отдела за борба с наркотиците. Виждал съм го с един тип в голяма кола с мексикански номер. В багажника имаше автомати.