— Може да ходят на лов.
— И за това им трябва „Деклер и Кох МР–5“ със заглушител? — Той ме поглежда така, сякаш би трябвало да се сетя веднага. — Знаеш ги, ако си гледал атаката на ФБР срещу сектата „Давидов клон“. В добро състояние струват по два бона парчето. А спипат ли те с такова чудо, особено ако има и заглушител, не ти мърдат пет години строг тъмничен затвор. Веднъж ги проследих до Мексико. Само кимват на митничарите и си продължават по пътя.
— Къде отиваме?
— На ресторант — казва Мърфи.
— Защо ли се чувствам като герой от „Кръстникът“?
— Не бой се. Няма да има пистолет в тоалетната.
— Точно това ме плаши.
Той се разсмива.
— Няма страшно. А сега за твоята приятелка Джесика. Тя и онзи хубавец Кроу разработили далавера на аерогарата. Той проверявал багажите и събирал адреси от етикетчетата. После заедно с неколцина приятели ходел по къщите да провери дали има хора. Нали знаеш — неприбрани вестници, поща и тъй нататък. Ако някъде им се сторело тихо, влизали и обирали всичко до шушка. Така изгърмял Кроу. Някакъв любопитен съсед викнал ченгетата. Интересното обаче е, че при ареста на Джесика са намерили улики срещу нея. Вещи, които я свързвали с Кроу и обирите. Но не предявили обвинения.
— Може да е било нещо дребно.
— Ти на вещи за триста бона дреболия ли им викаш?
Неволно подсвирквам.
— Защо са я пуснали?
— Питай моя човек, като се видите — казва Мърфи.
Сийпорт Вилидж е истински морски Дисниленд, само че без въртележките. Магазини навсякъде. Хората сноват насам-натам по широкия булевард край залива, ближат сладолед и се озъртат за някоя пейка, където да отморят нозе.
Днес обаче има затишие. Редки туристи зяпат витрините и се чудят какво да си отнесат за спомен.
Изкачваме се по стъпалата към една площадка над булеварда, съединяваща две магазинчета. Стигаме до входа на ресторант. Затворено е.
— Сигурен ли си, че е казал да се срещнем тук?
Вместо отговор Мърфи почуква с ключовете си по вратата. След две-три секунди ни отваря някакъв мъж с черно спортно сако, торбести панталони и черно памучно поло.
— Как си, приятелю? — възкликва той. — Влизайте.
Не е просто висок, а грамаден — някъде над двата метра. Сигурно си поръчва дрехите в някоя фабрика за палатки. Половината му лице се крие зад огромни черни очила, извити като предно стъкло на кадилак от шейсетте години. На лявата му ръка виси златен ролекс колкото огледалото на телескопа „Хъбъл“. Той протяга ръка на Мърфи, после ме поглежда.
— Как сте?
Усещам как ме проучва иззад необятните тъмни стъкла. Рядката му кестенява коса е зализана назад и стегната на опашка.
— Боб ви чака на терасата.
Той кимва навътре и Мърфи повежда колоната.
Усещам с тила си горещия дъх на великана, докато пресичаме празния ресторант към терасата над морето. Когато излизаме на открито, виждам партньора му. И той е почти толкова едър. Подпира се на парапета и ни гледа с усмивка.
— Хей, Мърф. Отдавна не сме се виждали. Как е бизнесът?
Говори на Мърфи, но през цялото време гледа мен.
— Горе-долу — казва Мърфи.
— Това сигурно е твоят човек?
Мъжът до парапета има размерите на неголяма планина. Рамене и задник като на състезател по сумо, тъмни очила почти колкото тези на неговия колега. Къдравата руса коса е почнала да оредява над слепоочията, а мускулите по загорелите му ръце биха накарали Попай Моряка да скърца със зъби от завист.
— Боб, запознай се с Пол — казва Мърфи.
Протягам ръка и дланта ми изчезва в шепата му. Неволно си спомням ръката на татко, когато бях шестгодишен.
— Пол?… — Той се привежда към мен и в гласа му прозвучава неприкрит интерес към фамилията ми.
— За приятелите съм просто Пол, Боб.
Усмихвам се, вадя тъмните очила от джобчето на ризата и си ги слагам. Терасата заприличва на кадър от евтина кримка.
Лицето на Боб е осеяно с кратери като лунен пейзаж.
— Сядайте — кани ни той.
Мърфи е действал дискретно. Не е разкрил нито името ми, нито защо разпитвам за Джесика Хейл.
Придърпваме столове и сядаме около маса, която май не е бърсана от Коледа насам. Боб опира лакти върху стъкления плот, после ги оглежда подозрително.
— На това еколозите му викат вещество с неустановен произход. — Той се разсмива и изтупва мръсотията. — Ама онези от данъчното са виновни. Не си поддържат имуществото. Нали видяхте Джак?
— Видяхме го — казвам аз.
— Затвориха му заведението преди няколко месеца. За неплатени данъци. Имаме още няколко такива местенца. Не бързаме да се отървем от тях. Много са удобни… за срещи с приятели.