Обаждаше се Флойд Ейвъри, старши детектив от отдел „Убийства“. Другият вариант беше да арестуват Джона в дома му, пред очите на всички съседи и десетки телевизионни камери.
Джона е под наблюдение вече цяла седмица. Пред къщата му непрестанно висят разни съмнителни камионетки, а шерифът се влачи подире му всеки път, когато намине към яхтата си, която беше запечатана със съдебно решение още в деня след убийството.
Ако му бе хрумнало да потърси друга яхта и да отплава заедно с някого от намаляващата групичка свои приятели, сигурен съм, че бреговата охрана щеше да ги спре още преди да напуснат пристанището.
Мери седи отзад до Джона. Хари управлява. За този тържествен случай използваме кадилака на Джона, защото и колата на Хари, и моята не подхождат на обстоятелствата. Тъмнозеленият форд експлорър на Джона е прибран от ченгетата за изследване. Сигурно минават за стотен път седалките с прахосмукачка в търсене на втората гилза, която не беше открита на местопрестъплението.
— Може би ако бях поговорил с полицаите, нямаше да се стигне дотук — казва Джона.
— Недей да си правиш илюзии — отвръщам аз.
— Защо ме арестуват? Заради няколко глупави приказки ли?
— Не знам. Но сега разговорите няма да ти помогнат. Не бива да правим никакви изявления, докато не разберем с какви доказателства разполагат.
— А това може да се проточи чак до процеса — допълва Хари.
— Че какви доказателства могат да имат? — обажда се Мери. — Той не го е направил.
Глухата тишина, настанала след тия думи, кара Джона да ме погледне.
— Не знам дали Пол ни вярва, скъпа. Не съм го направил. — Той изрича това решително, приведен към мен, после се обляга назад. — Тя заслужаваше да умре, но не съм я убил аз.
— Страхотно! — възкликва Хари. — Сега остава и да го кажеш на ченгетата.
— Кое? Че не съм я убил?
— Не, че заслужавала да умре. Прокурорът за две секунди ще го превърне в самопризнание.
— Няма да го казвам на прокурора.
— Е, сега се успокоих — казва Хари.
— Ще го пуснат ли под гаранция? — пита Мери.
— Не знам. Ще подадем молба.
Но всичко зависи от съдията. Предполагам, че поради близостта на мексиканската граница, солидното финансово състояние на Джона и сериозността на престъплението отговорът ще бъде отрицателен. Засега обаче предпочитам да не я обременявам с тия разсъждения.
— Все трябва някой да те е видял през онази нощ — обръща се тя към Джона. — Помисли. Опитай се да си спомниш.
— Вече сто пъти го обсъждахме — казва Джона. Той е уморен, растящото напрежение обтяга лицето му и го състарява. — Никого не съм срещал. Не съм спирал на бензиностанция. Нищо не съм купувал.
— Дори и кафе? — пита Мери.
— Нищо. Просто карах.
— Но ако имаше алиби…
— Щеше да е добре, но нямам.
Мери не е парниково цвете. Личи си, че е поне с десет години по-млада от Джона. Има естествено руса коса, а бръчките прикрива умело с малко грим. За жена е доста висока — метър и седемдесет, със здрава, атлетична фигура.
— Мога да кажа, че е бил с мен по време на убийството. — Тя се привежда напред и дългите й пръсти стискат до побеляване облегалката зад мен. По лицето й е изписано отчаяние.
— Не е добра идея — казвам аз.
— Нали знаеш, че не са ме питали. Дали съм била с него.
— Но питаха него колко време е бил на плажа.
— Може да е сгрешил. Може да е бил объркан.
— Тогава ще се зачудят защо си чакала толкова време, преди да му осигуриш алиби.
— Бях потресена. Не можех да разсъждавам.
— Правилно — обажда се Хари. — Това ще мине.
Той ме поглежда с крайчеца на окото си. Аз се обръщам към Мери и вдигам вежди.
— Ако е бил при теб, кога е потеглил с колата, за да се озове на плажа?
— Не знам. Не помня.
— А какво правехте двамата, преди Джона да излезе?
Мълчание.
— Каза ли ти къде отива? Защо излезе?
Тя започва да ме гледа с враждебно присвити очи. Не е честно да й задавам въпроси, на които не може да отговори.
— Беше ли Джона при теб?
Тя се колебае.
— Това е между нас двамата. Беше ли при теб?
— Не.
Обръщам глава и се облягам назад. Полицията и съдебните заседатели биха разбрали веднага каква е истината — една отчаяна жена се мъчи да спаси съпруга си. Фактът, че Мери смята за необходимо да лъжесвидетелства, би позволил на прокурора да излезе с твърдението, че тя е убедена във вината на Джона.
— Освен това — казвам аз — не знаем точно кога е убита Суейд. Там е проблемът с всяко алиби.
— Добре казано — намесва се Хари. — Може ти да си бил последният й посетител преди пукотевицата.