— Не ставай нахален.
Сюзан рови из второто чекмедже на скрина в спалнята, където държи бельото си. Навлякла е моята риза, която й виси почти до коленете — обичайно сутрешно облекло, когато децата спят в другата стая и вратата е заключена.
— Какво търсиш?
— Фотоапарат. Онзи, малкият, дето му изхвръква навън обективът.
— И аз имам такъв обектив. — Дръпвам чаршафа нагоре и посочвам точно къде. — Ще свърши ли работа? По-забавно е от фотографията.
Тя се разсмива.
— Искам да направя снимка. Момичетата са се струпали на камара. И трите в едно легло. Толкова са симпатични, че исках да ги щракна набързо, преди да станат. Виждат се само разпилени коси и възглавници.
— За Сара не се тревожи. Тя няма да мръдне до пладне. Трябва с топ да я будиш. А после ще се разсънва още четири часа. Броди насам-натам като зомби и чака някой вълшебник да сложи закуска на масата, а добрите феи да й оправят леглото.
— По дяволите — мърмори си тихичко Сюзан, докато разбутва насам-натам нещата в чекмеджето. — Помниш ли го? Малкият „Олимпус“ с хромираното капаче. Калъфът беше от изкуствена кожа.
— Помня.
— Изглежда, че и него са взели.
Попълването на застрахователните формуляри беше истинска епопея. Тук предмет, там предмет… Наложи се Сюзан да рови из данъчните декларации и старите кредитни карти, за да докаже, че е притежавала липсващите вещи. Най-неприятно е с нещата, които не се използват редовно. При пожар или наводнение слагаш всичко в кюпа. Опитваш се да си припомниш какво е имало и го записваш; затваряш очи, мислено обикаляш из стаите и преглеждаш чекмедже след чекмедже. Но при обир е съвсем различно, ако не са опразнили с камион цялата къща.
Веднъж Сюзан се разрови из гардероба. Бяхме канени на официална вечеря. Вече беше извадила на леглото си черната дълга рокля. След десет минути дотича разпенена и побесняла като дива котка. Нямало го черното дантелено боди — единственото бельо, което можела да носи под вечерната рокля.
— Трябва да са били хлапета. Кой друг ще вземе да краде такова нещо?
Сигурно нямаше да се учуди, ако го видеше закачено на някой пътен знак из квартала. Но не посмя да запише и тази загуба в списъка. Притесняваше се от застрахователните инспектори.
Най-сетне Сюзан се отказва от търсенето.
— Май ще се наложи да ги нарисуваш — казвам аз.
— Ей това ти харесвам най-много. Знаеш как да изкажеш съчувствие.
Аз пък не й харесвам това, че не подбира върху кого да си излее яда.
— Хубаво де, какво искаш да направя?
— Искам да махнеш този чаршаф.
Тъмните й очи се стрелват към леглото и миг преди да посегне, вече всичко е ясно. Аз обаче съм по-бърз. Сграбчвам чаршафа и го задържам на място. Сюзан продължава да дърпа.
— Ако искаш да те рисувам, ще трябва да махнеш чаршафа — киска се тя като ученичка. — Какво ти става? Не си ли позирал в колежа за часовете по рисуване? Мислех, че всички сваляни го правят.
— Сигурно сме били в различни колежи — казвам аз.
— Или ти не си бил от сваляните.
— Оплакваш ли се?
— Не.
Тя се отказва от напъните и пуска чаршафа. Посягам към боксерките си.
— Крайно време е да си вдигнеш задника от леглото — казва Сюзан. — Намерил кой да се присмива на дъщеря си!
— По кое време си легнахме? — питам аз.
— Нямам представа. Не беше ли към дванайсет и половина?
— От една седмица не съм лягал толкова рано.
— Какво, да те жаля ли?
Тя свива пръсти и преди да реагирам, с един скок се озовава до леглото и дръпва чаршафа.
— Късно е, чадо — заявявам злорадо аз. — Вече съм обут.
— Това може да се оправи.
— Друг път. — Взимам часовника си от нощното шкафче. — Не знаех, че е толкова късно.
След две секунди тършувам из гардероба за чифт стари джинси и пуловер, които оставих там при последното си посещение. Срещаме се толкова често, че сме натрупали по един куп общи дрехи и в двете къщи. На дъното на гардероба откривам и чифт маратонки с по един бял памучен чорап във всяка.
— Трябва да потеглям към центъра — казвам аз.
— В кантората ли ще ходиш?
— В затвора. Трябва да поговоря с Джона.
— Сигурен ли си? — Тя подхваща изкусителен танц пред леглото, като полюшва бедра и опипва най-горното копче. — Искаш ли си ризата?
— Да, по принцип, но не точно сега.
Сюзан отпуска рамене и привежда глава настрани.
— Няма що, много си романтичен. Мислех, че цял ден ще сме заедно.
— Ще ми отнеме само около час. Трябва да поговоря с Джона.
— Дали да не се преселя при него? — казва тя. — Той определено те вижда по-често.
— Не ми се вярва да ни настанят на едно легло — възразявам аз. — А и моите ризи не му стоят толкова хубаво.