— Но тя се върна, нали? — казва Хари.
Джона кимва.
— Към десет сутринта в понеделник Манди влиза, а подир нея върви Джесика, сякаш нищо не се е случило. И не бяха сами.
— Някой от приятелите на Джесика? — пита Хари.
Джона поклаща глава.
— Жена.
— Каква жена? — питам аз.
Джона вади от джоба си визитна картичка и ми я подава. Върху нея е изписано с тлъст курсив:
Форум за защита на жените
А отдолу с още по-едри букви се мъдри името:
ЗОЛАНДА СУЕЙД — 30
Директор
— Нахвърля се върху мен, без дори да поздрави — продължава Джона. — Тая, другата жена. Казва, че знаела всичко за мен. Според нея съм си въобразявал, че като имам куп пари от лотарията, мога да правя каквото ми скимне и да крада детето на дъщеря си. Отговарям й, че имам съдебно решение. Тя заявява, че пет пари не дава за него. Че съдилищата са създадени от мъжете и за мъжете, че не признава техните решения и че ако си знам интереса, просто ще върна Манди на майка й. Тук вече ми идва да претрепя тая пачавра. — Джона се озърта към Хари. — Да ме прощавате за израза. Но наистина бях готов да я убия. Казах й да се пръждосва. Тя се запъва. Щели да си идат, когато приключат с мен. Накрая й рекох, че ще повикам ченгетата, а Мери тръгна към телефона. Точно тогава онази Золанда… — Джона изрича името като цветиста псувня. — Та точно тогава й хрумна, че е време да се оттегли. Но не преди да ми каже, че имам избор. Или да предам Манди доброволно, или да я загубим. Така или иначе, каза, Джесика ще си получи детето.
— Тръгна ли си?
— Да. Тръгнаха си и двете с Джесика. Аз вече се тресях като лист. Ако това нещо ми беше подръка — той повдига бастуна, — сигурно щях да я ударя. Да й размажа черепа като гнил орех. За щастие тогава не ми беше подръка. Аманда плачеше. Стоеше при нас и беше чула целия разговор. Тя не обича препирните и караниците. Не знае как да се справи. Заболява я корем. А пък аз се надвиквах с някаква непозната, която заплашваше да я вземе. Първата ми работа беше да позвъня на адвоката. Да знаеш, Пол, онзи тип и на малкия пръст не може да ти стъпи. Както и да е, разправям му какво става и споменавам името на онази Золанда, а той пита къде е внучката ми. Отговарям, че стои точно до мен. Той нищо не казва, но го чувам по телефона как въздиша от облекчение като човек, който току-що се е събудил облян в пот след ужасен кошмар. Попитах го коя е тази жена, да не е жив дявол? Може и да не е, отговаря той, но що се отнася до теб, може да превърне живота ти в ад. После каза, че трябва спешно да се обърнем към съда, още преди края на седмицата. Каквото и да се случи, да не давам Аманда на дъщеря си. Дори ако се яви шерифът със съдебно решение, точно тъй каза. Просто да го баламосвам, докато измъкнем Аманда от къщата. Ние вече здравата се разтревожихме. Мери изпадна в паника. Можеш да си представиш.
— Мога — съгласявам се аз.
— Чувал ли си за тая жена? — пита той.
Поклащам глава.
— Не, но аз съм нов по тия места.
— Доколкото разбрах, тя е известна и извън Сан Диего казва Джона. — Вдигала шум в национален мащаб.
— Не съм я срещал. Но и не работя в областта на семейното право.
— Приказките на адвоката излязоха… как му се викаше?
Джона търси думата, но не може да се сети.
— Пророчески? — подсказва Хари.
Джона подпира ръка върху бастуна и щраква с пръсти.
— Точно така. Бяхме взели всички предпазни мерки. Водехме Манди с кола на училище и пак така я прибирахме. Никъде не ходехме пеш. Заръчахме на учителите да я пускат извън училището единствено с мен или Мери. Само едно не съобразихме — че ще стане в собствения ни дом. Преди четири дни имах час при лекаря. Мери ме откара дотам.
— Ами Аманда? — пита Хари.
— Извикахме едно момиче на двайсет и една-две да я гледа. Много пъти ни е помагала. Казах си: какво толкова може да стане? Съдебното заседание беше насрочено за петък. Адвокатът твърдеше, че има добри шансове да променим условията за свиждане и всичко да става само у нас, в наше присъствие. Но дъщеря ми сигурно е дебнела отвън. Десет минути след като потегляме, тя изниква на входа. Сама е и иска да види Манди. Гледачката отговаря, че има най-строги указания да не пуска никого. Дъщеря ми обаче е надарена комедиантка. Казва на черното бяло, усмихва ти се срамежливо и в деветдесет процента от случаите приемаш всичко за чиста монета. Дошла е съвсем спокойна, любезна, добре облечена. Казва на гледачката, че е пътувала през целия град, за да каже на Аманда какъв подарък била подготвила за баба й. Всъщност до рождения ден на Мери има още осем месеца. Но гледачката не знае това и се чуди как да постъпи. Пак повтаря каквото й е наредено. Джесика проявява пълно разбиране. Нали я знаеш старата песен. „В никакъв случай не бих желала да ви създавам неприятности. По корем се влачих дотук, а вие не давате да зърна детето си.“ Добре де, няма проблеми. И момичето я пуска да влезе. Джесика моли за чаша кафе. Гледачката отива в кухнята. Бави се там три минути. — Джона вдига три пръста. — Само толкова. Когато се върнала в хола, вече нямало и помен от Джесика и Аманда. Надникнала през прозореца тъкмо навреме, за да види как някаква кола се отдалечава по отклонението с бясна скорост. Карал я мъж. До него седял още един. На задната седалка имало два силуета.