— Засега не — казва той. — Още е рано за списък на свидетелите, тъй че прокуратурата ще си трае. Но в материалите, които ни предадоха, няма свидетелски показания. Намекна ли ти Райън за какво може да става дума?
— Че колата дълго стояла на уличката, преди Суейд да излезе.
— Колата на Джона ли?
— Не навлезе чак в такива подробности. Само колкото да ме стресне. Но определено пося семето на съмнението. Подсказваше, че знаят повече от нас.
Хари бръква в буркана с шамфъстък върху бюрото. Пристрастен е към тия ядки. Преди десет дни даде тържествена клетва да ги зареже, след като бе наддал пет килограма. Три дни по-късно домъкна от магазина шамфъстък в торба колкото чувала на Дядо Коледа. Каза, че било подарък. Оттогава насам се е закотвил в кабинета ми и изпразва буркана с такава скорост, че не успявам да му насмогна. Види ли дъното, тутакси ми напомня, сякаш щом ги изядем докрай, килограмите ще се прехвърлят на моя корем.
— Искаш ли малко бира с фъстъците?
— Намира ли ти се?
Поглеждам го строго. Той се разсмива и захлупва буркана.
— Е, какво ще правим сега?
— Ще поговорим с клиента — казвам аз. — Дошъл е мигът на истината. Ако ни лъже, време е да разбере, че го прави на собствен риск.
— Така и не ми каза откъде разбра за пистолета на Суейд.
— Ням съм като гроб.
— Поне сигурно ли е?
— Серийният номер е в джоба ми. Нещо повече, ако съдя по физиономията на Райън, почти съм готов да гарантирам, че ченгетата не са открили пистолет нито в чантата, нито в ателието на Суейд. Иначе нямаше да се изблещи толкова, като му казах.
— Значи пистолетът на Суейд е изчезнал.
— Така изглежда.
Не съм споделял с Хари подозренията си относно чантата на Суейд и нейното съдържание. Ако онази сутрин беше извадила ръка, сега нямаше да съм адвокат на Джона. Щях да бъда най-добрият му свидетел. Или пък да лежа в моргата. Вече няма как да се провери.
— Е, какво мислиш? Суейд отива въоръжена в колата, така ли? Пушат и разговарят. Може би по някое време тя си изпуска нервите и вади пищова от чантата. Почват да се боричкат. Изстрел. Още един. — Хари се озърта към мен, сякаш това може да се окаже сериозен проблем. — Убиецът се паникьосва. Изхвърля трупа, изсипва пепелника. Но защо е взел пистолета, след като принадлежи на Суейд?
Нямам отговор.
— Дали да не го изкараме законна самозащита? — пита Хари.
— Само ако Джона реши така.
14
— Няма да го направя. В никакъв случай. Не можете да ме принудите.
Джона не желае да седи. Крачи напред-назад край вратата като тигър в клетка, карайки пазача отвън нервно да се озърта през прозорчето на всеки няколко секунди.
— Не се опитваме да те принудим да вършиш каквото и да било — отговаря Хари. — Но трябва да ти кажем какво предлагат. Такива са правилата. Ако не предадем предложението, ще ни изхвърлят от адвокатското дружество.
— А ти какво смяташ? — обръща се Джона към мен.
— Съдът няма да приеме самопризнание, докато не се увери, че е основателно — казвам аз. — Тъй че всичко зависи от теб. Ще трябва ти да ни кажеш.
— В такъв случай отговорът е „не“.
— Първо чуй какво ти предлагат, а после отхвърляй — съветва го Хари.
Джона поклаща глава.
При криминален процес най-лошото е да имаш упорит клиент, който не оценява възможностите и не желае да мисли за риска.
— Ченгетата твърдят, че могат да те свържат с местопрестъплението по няколко начина — казвам му аз. — Разполагали с конкретни доказателства.
— Да, знам, пурите. Хари ми каза. И какво от това? Предложих ли ти да си вземеш? И на онова ченге Брауър. Мислех, че ще ни помогне да търсим Аманда, а той си играе на детектив.
— На друг да си предлагал? — пита Хари.
— Не знам. Не си записвам на кого давам пури.
— Чух, че тази марка рядко се срещала — казвам аз. Джона прави гримаса.
— „Монтекристо А“. Не знам дали е рядка.
— Контрабанда от Куба, нали?
— Туй пък какво означава? Да не съм купувал наркотици?
— Означава, че ги внасят нелегално. В нарушение на търговското ембарго.
— И за това ли искат да ме вкарат в затвора?
— Не — казва Хари. — Но така е много по-лесно да се проследят пурите. Малко хора могат да си ги позволят. Ако бяха намерили на престъплението смачкана кутия от „Дъч Мастър“, щяха да имат далеч по-широк кръг от заподозрени.
— Знам само, че бяха приятни на вкус — заявява Джона. — Отидох веднъж в магазинчето на онзи тип, той ме отведе в задната стаичка и измъкна кутия пури изпод тезгяха. Пробвах една, хареса ми и купих две кутии.
— Колко струваха? — пита Хари.
— Не помня точно.