— Не мога. Утре сутрин имам ангажименти и съм оставил гледачката при Сара.
— Ще трябва да поговорим утре — казва той. — А дотогава не губи кураж.
Хари тръгва към колата си, а аз поемам покрай Окръжната юридическа библиотека към трамвайната линия на Си Стрийт.
Не бих обърнал внимание, ако в този късен час движението по Фронт Стрийт не беше толкова рядко и ако двигателят не бе заработил точно след сбогуването ми с Хари. Чувам колата на петдесетина метра зад себе си — глухо ръмжене като на тигър в нощта. Пъпли със скоростта на пешеходец, под колелата хрущи чакъл, а шофьорът включва фаровете едва когато е скъсил дистанцията наполовина.
За секунда ми минава мисълта, че ченгетата въртят игрички и Мърфи е пратил своите хора да видят къде ще ги отведа. Но докато отминавам един паркиран автомобил край левия тротоар, аз надниквам в страничното огледало. Единият фар на колата зад мен е изгорял или счупен. И изобщо прилича на таратайка, нямаща нищо общо с тежките черни автомобили от гаража на федералните правозащитници. Двигателят обаче изглежда добре поддържан.
Продължавам да крача спокойно, сякаш не съм усетил. Имам чувството, че дори и най-беглият поглед назад може да ми навлече голяма беля. Пресичам трамвайните релси и продължавам бавно по Фронт Стрийт покрай автогарата на „Грейхаунд“.
Тук поне става светло и малко по-оживено. Главната улица има четири платна, по две във всяка посока. Има и светофари заради натовареното движение. Спирам до светофара на ъгъла заедно с още няколко минувачи и обмислям вариантите: надясно към мястото, където съм паркирал колата си — но това значи да мина пред преследвачите, докато пресичам към старата съдебна палата, — или наляво. Лявата посока предлага по-богати възможности, плюс това има предимството, че ще ги принудя да направят ляв завой. Така ще ни разделят две платна с натоварено насрещно движение.
Чувам двигателя да работи на празни обороти някъде далеч зад мен. Все още имам преднина. Не е много удобно да се обърна, затова не го правя, но периферните сетива и косъмчетата по врата ми подсказват, че онзи от колата направо ме изяжда с очи.
Стоя на светофара. Задава се някакъв тип с чорлава брада и проядено от молците палто.
— Да ви се намира някой излишен цент? — пита той. Протегнатата му длан не е мита поне от месец.
На ъгъла вече сме пет-шест души. Главната улица е оживена дори в този късен час. Използвам момента, за да се извъртя срещу човека и докато вадя няколко монети от джоба си, крадешком хвърлям поглед към колата. Не познавам шофьора — мургаво сипаничаво лице на мексиканец или може би арабин от Средния изток. До него седи още един мъж — неясна прегърбена сянка. Задните стъкла са тъмни, тъй че не различавам вътрешността на купето. Колата е мерцедес на десетина години, при това доста раздрънкан. Отпред няма номер.
Светва зелено. Просякът се помъква към автогарата. Две хлапета, хванати за ръце, се втурват през улицата като изстреляни от оръдие. Момичето едва догонва момчето. Подир тях поема старец с бастун. Някакъв друг минувач го заобикаля и се устремява напред.
Преструвам се, че и аз ще пресека, но в последния момент завивам наляво и се отдалечавам по тротоара на главната улица. Имам чувството, че усещам вълнението в колата. То е осезаемо, сякаш самият мерцедес трескаво подскача наместо. Изведнъж се налага да завият наляво през върволицата от пешеходци.
Не тичам, но крача колкото се може по-бързо. След малко се озовавам пред остъклените стени на автогарата с няколко врати, водещи навътре. Влизам през една от тях, притискам гръб към стената и надниквам с едно око иззад ъгъла.
Шофьорът стои насред кръстовището и размахва ръце. Колата наистина подскача. От задната седалка някой крещи на шофьора, който ту се озърта през рамо, ту обръща глава напред. Изпуснал ме е. Другият тип също зяпа във всички посоки, но шофьорът му пречи.
Оглеждам магазините до следващата пресечка. Всички са затворени. Осветена е само чакалнята на автогарата и неколцината пътници вътре се виждат като на длан.
Влизам по-навътре, отдалечавайки се от входа. Отвън пред светофара започват да се натрупват коли.
Пристъпвам до най-близката скамейка. Облегалката е с гръб към улицата. Без да губя време, аз се просвам по корем на скамейката, така че отвън да изглежда празна.
От другата скамейка една жена ме стрелва с онзи особен поглед, какъвто получават обикновено хората, които си говорят сами.
Усмихвам й се. Тя извръща глава. С едно око поглеждам часовника си, усещайки как сърцето ми подскача в такт със секундите — трийсет… четирийсет и пет… Питам се дали не са спрели да изчакат до отсрещния тротоар, или още по-лошо — дали вече не влизат в чакалнята.