Най-сетне вдигам глава и надниквам над облегалката. Не виждам колата. Оглеждам улицата — върволица от автомобили, но нито един не е спрял.
Обръщам се да погледна жената. И точно тогава ги виждам. Не на главната улица, а на Първо Авеню. Колата със самотния фар е направила още един завой и бавно пъпли по Първо. Шофьорът се е подал навън и наднича през стъклата на автогарата. Отново се просвам долу с надеждата да не ме е забелязал. Когато пак вдигам глава, от колата няма и помен.
Първо Авеню е еднопосочно. Мерцедесът трябва да отмине две пресечки, да завие през трамвайната линия на Си Стрийт, да се върне по Би и да излезе на Фронт Стрийт, за да стигне до главната улица и да почне нова обиколка. Ако не хвърчи като самолет, разполагам поне с една минута, може би дори минута и половина.
Бърз като светкавица, аз изхвръквам навън. Вместо да чакам светофара на ъгъла, хуквам направо през колите към отсрещния тротоар, после продължавам тичешком към кръстовището с Фронт Стрийт срещу автогарата.
Завивам зад ъгъла и след трийсетина метра хлътвам в тясната ниша пред входа на малко фотографско ателие. Паркираните коли ми осигуряват прикритие. Добро място за наблюдение.
Няколко секунди гледам по Фронт Стрийт към затвора, който е на две пресечки оттатък главната улица. Хари вече е имал предостатъчно време да стигне до колата си. Чакам, наблюдавам и от време на време се озъртам към светещия циферблат на часовника си, за да преценя придвижването им.
След петдесет секунди почвам да се тревожа. Може би Хари все пак е спрял в онова барче. Пътят на мерцедеса минава точно покрай мястото, където е паркирал. Ако са ни видели да разговаряме пред затвора… Мозъкът ми услужливо допълва подробностите.
Излизам на тротоара и бързо се отправям към ъгъла. Нямам представа как да постъпя. Може би да си опитам късмета в затвора. Там има дежурни полицаи.
До ъгъла остават три метра, когато погледът на циклопа ме кара да застина намясто. Зловещият самотен лъч се появява иззад завоя на две пресечки от мен. После полита насреща ми, като за момент се раздрусва по трамвайните релси.
Сам не усещам как съм хукнал назад към сянката, по-далеч от светлината. Питам се дали шофьорът ме е видял. След секунди пак съм заклещен в нишата, без път за бягство. Колата спира на ъгъла с главната улица. Отблясъците по стъклата не ми позволяват да видя хората вътре. Мерцедесът има само един фар, но затова пък мощен.
Светва зелено. Преследвачите не потеглят веднага — отзад няма други коли. Шофьорът обмисля ходовете, а може и някой отзад да му дърпа конците като на марионетка.
Най-сетне мерцедесът минава през гърбицата на кръстовището. Лъчът се вирва нагоре, после слиза и плъзва като змия по тротоара само на педя от моето скривалище. Правят тъй широк завой по главната улица, че по някое време колата се качва с едно колело на бордюра до ъгъла и спира.
Няколко секунди стои там неподвижно. Двигателят глухо боботи, а задницата стърчи над дясното платното.
Накрая дясната предна врата се отваря и на тротоара излиза човек — нисък, набит, мургав, с дълга коса отстрани и къса отгоре. Оределите кичури имат оранжев цвят, като че ги е боядисвал с долнопробен препарат.
— Искаш да проверя там? Или тука? — пита той, приведен към колата, после свива рамене.
— La estacion — долита от задната седалка повелителен глас.
Колата не помръдва. Горилата заобикаля отпред и изчезва от полезрението ми.
Сега съм в капан. Виждам само тъмното задно стъкло на мерцедеса и се питам дали отвътре не ме наблюдават. Чакам цяла вечност — навярно три-четири минути. Колата все тъй стои на ъгъла с включен двигател. Оранжевата грива най-после се завръща, отваря предната врата и сяда вътре. Но не затваря.
— Стара бабка вътре го видяла. Насам бягал. През улица. Искаш да го потърся?
— Не.
Горилата затръшва вратата и колата бавно потегля напред, после рязко минава в съседното платно, тъй че за момент виждам цялата задница заедно с номера — зелени цифри на бял фон. Пише и някакъв щат, но не от нашите. Номерът е мексикански.
Още пет минути стоя сгушен в сенките и се моля повече да не ги видя.
15
— Може ли временно да оставя Сара при теб? — питам аз. Разговарям със Сюзан по телефона и разсеяно бърша купчинка графитен прах от бюрото с късче хартия. — Не, в момента не мога да обясня защо.
От прага на кантората Флойд Ейвъри гледа как Хари гази през купища документи и прескача раздробени късове от чекмеджета.
— Просто ми се довери — настоявам аз. — В момента е най-добре за няколко дни да стои по-надалеч. Довечера ще ти обясня. Можеш ли да я вземеш от училище? Чудесно. Безкрайно съм ти задължен.