— Какво знаеш за Дейвидсън като човек?
Сюзан се замисля, после пак сяда срещу мен.
— Бивш морски пехотинец. Мисля, че още го водят в запаса. Стопроцентов печен мъжага. Не извади късмет със семейството. Жена му беше префърцунена пуйка. Хлапето си боядисваше косата през ден — оранжева, розова, фосфоресциращо пурпурна. Увличаше се по субкултурата. Както можеш да си представиш, това не очарова бащата, който всъщност стоеше в дъното на цялата работа. Така се зараждат бунтовете. Детето беше в безизходица. Увисна между бащата и майката, когато се разделиха. В събота и неделя на палатка със стареца, после пак при гальовното мамче. Бащата му стрижеше боядисаната коса нула номер при всеки удобен случай.
— Звучи ми като кошмар.
— Да, за едно четиринайсетгодишно момче.
— А тази акция на съдиите… Да не би да го подозират?
— В убийството на Суейд ли?
Кимвам.
Сюзан неуверено поклаща глава.
— Знае ли някой какво си мислят съдиите? Мене ако питаш, от тях са тръгнали всички тайни организации. Отворят ли си устата, непременно ще изръсят милион противоречиви мнения, за каквото им хрумне. А Дейвидсън наруши правило номер едно. Направи съда обект на клюки. Но защо питаш за него, след като те интересува Онтаверос?
— Адвокатската практика си има основен принцип — казвам аз. — Никога не оставай без добър резервен вариант.
Всички са чували за бездната между богати и бедни. Нещо подобно има и в Окръжния съд. За криминалните дела трябва да минеш по мост на нивото на четвъртия етаж, за да попаднеш в старата съдебна сграда. И в нашия, и в другите щати винаги оправдават раздутия бюджет с растящата престъпност, но когато накрая парите пристигнат, бързо ги източват по други канали.
Новата съдебна сграда е запазена територия за гражданските дела, там бродят адвокати с копринени чорапи и елегантни куфарчета, а ескалаторите изкачват нагоре банкови директори в костюми на дискретно райе.
Когато започнаха строежа преди няколко години, в едно общинско мазе откриха витражи с емблемите на различни щати. Сега можеш да им се любуваш над всеки ескалатор, докато пъплиш към четвъртия етаж. Монтирани са в декоративни дървени пана, а наоколо им висят стари снимки на окръжни съдии — някои от тях с колосани яки и отдавна напуснали не само съда, но и белия свят.
Тази сутрин имам чувството, че отивам на среща с кандидат за подобна реликва.
Коридорът пред кабинета на Дейвидсън е барикадиран с мебели. От едната страна го блокира кожен диван, две кожени канцеларски кресла дооформят лабиринта от другата. Налага се да лавирам предпазливо през тях. Пак в коридора, но от другата страна на вратата, върху голяма маса са струпани две кръгли картотеки, кошчета за боклук от тиково дърво и отворени кашони, пълни с всякакви лични вещи, включително пепелници и съдийски чукчета. До кашоните се извисява купчинка рамки с фотографии, дипломи и грамоти.
Върху матовото стъкло на открехнатата врата е изписано отвътре със златни букви: ГЛАВЕН СЪДИЯ. Малко по-долу някакъв тип с работен комбинезон стърже буквите идсън.
Надниквам вътре. Зад бюрото в приемната няма никого, затова питам коленичилия работник:
— Тук ли е съдията?
Вместо отговор онзи кимва безмълвно към коридорчето зад бюрото.
Няма кой да ме спре, затова храбро тръгвам натам. Отвътре долита глас. Отправям се към него. Докато заобикалям бюрото, виждам, че вратата в края на коридора е отворена. Спирам на прага.
Виждам бюро, а зад него директорски стол, извъртян с гръб към мен. Доста над високата облегалка стърчи прошарена, късо подстригана глава на мъж, който говори по телефона.
— Слушай, Джим, никого не упреквам. Да, познавам те. Знам, знам. Няма нужда да обясняваш. Сториха каквото трябваше. Благодаря за обаждането. Наистина. Да, трябва да пийнем по чашка… Довечера съм зает. Нека малко утихнат нещата.
Върху бюрото има само стар кашон, пълен до половината с разни дреболии. Върху бронзово блокче в единия ъгъл стърчи бейзболна топка с нечий подпис. Буквите са разкривени, сякаш писани от дете.
Отляво виждам лавици с дебели юридически томове, а върху стената в дъното виси самотна масивна рамка. Няма нищо друго. Стаята е разголена, опустошена.
— Не знам точно. Трябва да ми кажат днес следобед. Мисля, че ще ме сложат в Четиринайсети отдел. Но вероятно е временно. А после не знам.
Не искам да подслушвам, затова почуквам на отворената врата.
Дейвидсън завърта стола и ме поглежда. Редки прошарени вежди, хлътнали бузи и дълго лице, украсено с тънки мустачки. Лице на човек с характер. При това твърде суров. Той ми прави знак да изчакам.