— Слушай, Джим, трябва да свършвам. Току-що влезе човек. Не, слушай, няма нужда да говориш с когото и да било. Но се радвам, че ми позвъни. Много поздрави на Джойс. И умната!
Той оставя слушалката и насочва вниманието си към мен.
— С какво мога да ви помогна?
— Извинявайте, че ви безпокоя. В приемната имаше само един работник. Каза ми, че сте тук.
— В момента сменям сътрудниците — казва той. — Изглеждате ми познат. Виждал съм ви в съда.
— Казвам се Пол Мадриани. Адвокат по криминални дела. Не съм местен. Наскоро дойдох от север.
— Откъде по-точно?
— От столицата на щата.
— Често ходех там на законодателни конференции — казва той. — Не стойте на прага. Влизайте. Бих ви предложил да седнете, но вече изнесоха двете кресла и дивана.
— Забелязах.
— Обикновено не се случва преди изборите. — Дейвидсън рови за нещо в едно от чекмеджетата, после надига глава и вижда недоумяващата ми физиономия. — Нали знаете, танц със столове. Не е много приятно музиката да спре тъкмо когато изнасяш мебелите. Местят ме долу. Само се чудят как да намерят нещо по-тясно, с гола крушка. — Той поглежда часовника си. — Носачите трябваше да са тук в десет. Закъсняват. Имам чувството, че тепърва всички ще закъсняват.
— Няма да ви отнема много време. Исках да се представя.
— Миналата седмица това можеше и да ви бъде от полза. Но днес аз съм просто една от пчеличките.
— Точно те решават делата — казвам аз.
— Адвокат с чувство за такт. Далеч ще стигнете.
Той се заема с друго чекмедже. Вади машинка за телбод, паничка с кламери и моливи. Внимателно ги подрежда в отворения кашон.
— Нали нямате нищо против? — пита той. — Искам да напусна преди обяд. Предпочитам да не се срещам с новата наемателка. Съдия Мошър. Познавате ли я?
— Не съм имал това удоволствие.
— Ако изчакате, можете да й целунете ръка. Бих ви запознал, но едва ли ще го приеме доброжелателно.
— Всъщност исках да видя вас.
Той сбръчква вежди.
— Защитавам Джона Хейл — пояснявам аз.
Той мълчи, лицето му остава безизразно, но по очите усещам, че мозъкът му превключва на пълни обороти.
— Значи убийството на Суейд, а? Чух, че адвокатите били двама.
— Да, аз и моят партньор.
— Защо искате да ме видите?
Опитвам се да подхода колкото се може по-деликатно.
— Такава е адвокатската работа. Проучвам фактите, събирам сведения.
За момент той забравя чекмеджето и ми отделя цялото си внимание.
— Какви сведения?
— Чух, че сте един от малцината съдии с непосредствени впечатления от Золанда Суейд.
Той ме оглежда мълчаливо, с лукава усмивка под тънките му стачки.
— Имате предвид, че я бутнах зад решетките?
— Точно това имам предвид.
— Научете се да бъдете прям — казва Дейвидсън. — За Золанда Суейд не коментирам. Ако случайно не знаете, срещу нас все още се води дело от нейно име.
— Чух, че помогнала на вашата съпруга да изчезне заедно със сина ви.
Той ме поглежда някак особено — на една страна, като животно, което е чуло непознат шум.
— Просто се мъча да бъда прям — обяснявам аз.
Той става и поглежда дали в коридора не се спотайва някой. Например секретарка със стенографски бележник или съдия Мошър с касетофон. После тихо затваря вратата.
Пристъпва само на педя от мен и разгръща сакото ми. Проверява за микрофон.
След като се уверява, че няма такова нещо, той отстъпва назад. За момент ме оглежда и се чуди дали да проговори. Старото озлобление надделява.
— Можете да питате всички, които ме познават. Ще ви кажат, че имам много недостатъци. Страдам от високомерие, избухливост и нетърпение, но двуличието не ми е присъщо. Не пророних сълзи за смъртта на Суейд. Тази жена беше патологична личност. Проявяваше абсолютно презрение към закона и всичко, свързано с него. Смяташе, че самата тя е законът — съдия, заседатели и тъмничар. И ако вашият клиент я е застрелял, направил е неоценима услуга на света. Това е всичко, което мога да кажа по въпроса, и ако го повторите извън тази стая, ще отрека.
— Изглежда, добре сте я познавали.
Погледите ни се сблъскват.
— Иска ми се да не бях чувал за нея — казва той, после ми обръща гръб и се връща към бюрото.
На вратата се почуква. След секунда влиза някакъв носач с количка за мебели.
Аз се отдръпвам, за да не преча. Дейвидсън достига бюрото си, обръща се и ме засича да зяпам предмета в самотната рамка.
— Поименно позлатено оръжие — казва той. — Пистолет четирийсет и пети калибър. Подарък от колегите офицери по случай напускането на морската пехота. А ако случайно се питате, калибърът е съвсем различен.