Освен бирените кутии по пода се търкалят списания с голи жени на кориците, повечето в неприлични пози, но с черни квадратчета на стратегическите места. В ъгъла е подпрян полустрошен стол. Мърфи се настанява на него.
— Ох, мамка му…
Изглежда, за Кроу тия думи са нещо като „Харе Кришна“. Сгърчен върху разтегнатия диван, той е сложил ръка на чатала си и проверява дали всичко си е на мястото и в същото време опитва да сгъне другата ръка в правилната посока.
Лицето му почва да губи причудливите оттенъци, които видях, докато коленичеше на верандата.
— Какво бе, мамка ви?
— Май беше вратата — обяснява Мърфи. — Тия дръжки са много коварно нещо.
— Колата ми.
Кроу е като в мъгла. Повтаря последното, което е чул.
— Не бой се за нея — казва Мърфи. — Пропъдихме ги. Ти ли си Джейсън Кроу?
— Кой пита?
— Същият Джейсън Кроу, дето ходеше с Джесика Хейл? — настоява Мърфи.
— Оххх.
Вероятно болката му пречи да отговори. Мърфи става и пристъпва към дивана.
— Това „да“ ли беше?
— Дааа.
Мърфи ми кимва, сякаш заръчва да го запомня добре. После отива до прозореца, изпъва всичките си сто шейсет и три сантиметра, и надниква през щорите към улицата.
— Виждал ли си я напоследък? — питам аз.
— Кого?
— Джесика Хейл.
— Не. Защо питаш?
— Кога я видя за последен път?
— Не знам. Отдавна беше.
— Опитай се да си припомниш — съветвам го аз.
— Дали да не му помогна? — обажда се Мърфи.
— Не съм я виждал от две години. Откакто ме прибраха.
— В затвора ли? — питам аз.
Той кимва. Сигурно лъже.
— Оная кучка ме натопи. Даде на ченгетата част от стоката.
— Наркотици?
— Не. Онова, дето го прибирахме. — Говори за плячката от квартирните обири. — Тя ме накисна. Като я спипаха.
Той бавно се преобръща по гръб и се опитва да опъне първо единия крак, после другия.
— Стой си там да не стане по-лошо — предупреждава го Мърфи.
— Познаваш ли човек на име Естебан Онтаверос? — питам аз.
Кроу ме поглежда с дребни миши очички, хлътнали сред лице, което щеше да е брадясало, ако имаше нещо повече от няколко проскубани косъма на брадата. Косата му изглежда като подкастрена с касапски нож.
— Е, познаваш ли го?
Той кимва.
— За какво го търсиш?
— Казаха ми, че по някое време Джесика живяла при него.
— Познаваха се.
— Кога видя за последен път Онтаверос?
Той прави гримаса.
— В Мексико. Не помня точно. Трябва да е било преди три години.
— Той беше ли вече с Джесика?
— Да. Имаха къща. Близо до Ла Пас. Между хълмовете. Тя ми каза, аз не съм ходил. Често отскачаха до Масатлан. Живот си живееха, мамка им. Караха водни ски. И гледаха да извъртят някой удар. Сделка, де.
— Кокаин?
Кроу кимва.
— Тя го пренасяше, после взимаше дял.
— Пари?
Той поклаща глава.
— Дял от стоката. Никога не е имала пукната пара, скапанячката. Той й купуваше обратен билет за самолета. А тя си носеше онзи боклук в багажа. Или поне така разправяше.
— Не си ли го виждал?
Той подвива устни.
— Веднъж-дваж.
— Но си виждал Онтаверос и Джесика заедно?
— Естествено — кимва Кроу.
— А случайно да знаеш причина, поради която Онтаверос би желал да убие Джесика?
За миг той стрелва очи към Мърфи и пак към мен.
— Мъртва ли е?
— Знаеш ли защо Онтаверос би искал да я убие? Защо я търси?
— Чух това-онова — казва той. — Но не знам точно.
— Какво си чул?
— Че взела някакви пари. Но може да е само слух.
— Кой ти каза?
— Един тип. В панделата. Той я познаваше. Каза, че се срещнали в Мексико. Ама не знам дали разправяше истината.
— Как се казваше?
— Еди. Другото име не знам.
— Още ли е вътре?
— Няма къде да ходи — казва той. — Доживотен е.
— Но не си спомняш фамилията?
Кроу се замисля, после поклаща глава.
— Може и да се сетя по някое време.
— Ако си спомниш, запиши я.
Той кимва.
— Работил ли си за Онтаверос?
— Аз ли? А, не. Без мен — заявява той, сякаш чувството за чест не му позволява. — Никога не съм пипал дрога.
— И той просто те оставяше да се мотаеш наоколо, така ли?
— Е, понякога му правех услуги. Ама не с дрогата.
— А какви?
— Продавах му разни работи. Евтино.
Кроу се озърта към Мърфи, сякаш се пита как този дребосък е успял да му смачка фасона, но не изгаря от желание да провери пак.
— Какви работи?
— Хубави. Камери. Фотоапарати. Телевизори. От онези, с грамадните екрани. Той ги харесваше.
— А ти ги намираше по хорските къщи, естествено.
Той кимва.
— Колко време се познавахте с Джесика?
— Няколко години — казва Кроу. — Срещнахме се във Флорида. Тя работеше в един клуб.