Сюзан ми праща лукава усмивка и разкопчава горнището на банския. Придържа го с една ръка, докато лежи по корем.
Златистият тен на фигурата й е наследствен само отчасти. Намираме се в благодатните ширини над тропиците, съвсем близо до вечното слънце.
Сядам на ръба на шезлонга до коленете й, изстисквам малко крем върху дланите си и го затоплям с триене. После започвам да я мажа по раменете и гърба.
— Ммм. — Тя се размърдва чувствено и притиска тяло в меката тапицерия на шезлонга. — Вече си мислех, че никога няма да излезеш. Дошла съм да поиграем, а ти се криеш в къщата.
— Исках да свърша с чиниите.
— Чиниите могат да почакат. Сега си имаш друго задължение до вечерта.
И при тия думи тя игриво ме побутва с бедро.
Със Сюзан се запознахме преди три години благодарение на един общ познат. От адвокатското дружество ме бяха натоварили да координирам симпозиум по криминално право — двеста потни юристи, натъпкани в гореща хотелска зала, за да прахосват пари по програмата за постоянна квалификация (по-късно тази програма бе пожертвана в името на съдебната реформа).
Една от темите на симпозиума бе насилието над децата, неговото откриване и предотвратяване. Сюзан изнесе доклад. Запознахме се чрез един колега от моята фирма, а останалото, както се казва, е история.
Всъщност тя бе пристигнала по друг повод — участваше в битката около някакъв законопроект, който трябваше да отпусне повече пари за децата. Същата вечер се срещнахме в един ресторант, за да обсъдим дневния ред на симпозиума, и някъде между коктейлите и салатата аз потънах в дълбините на нейния поглед и омайната музика на гласа й. Не помня да съм се влюбвал тъй светкавично дори и в хлапашките си години.
В тази магия имаше нещо неподвластно на разума, сякаш като в някакъв чувствен пасианс се бяха подредили пламъчетата на свещите, дълбоките искри в нейните латиноамерикански очи и страстта, с която описваше своя кръстоносен поход за закрила на бездомните и измъчени деца. Това изпълваше живота й с устрем, целенасоченост и всеотдайност, за което всички ние, жалките нагаждачи, можехме само да мечтаем.
Сюзан е преди всичко жена, знаеща какво иска. Тя е пряма, понякога застрашително откровена. Първоначално изпитвах към нея само обич, породена от възхищението, но под самата й повърхност се спотайваше мощен сексуален заряд.
Тя ме поглежда косо с натежали клепачи, сякаш се унася. Размазвам крема по-надолу.
— Великолепно е. Имаш вълшебни пръсти.
— Какво четеш? — питам аз.
— Документи по делото „Патерсън“, какво друго?
През последните месеци работата на Сюзан доста се затрудни заради един назряващ скандал в нейната служба. Политиците разследват под лупа някои методи, използвани от нейните сътрудници при разпит на деца в случай на предполагаемо насилие.
— Искат да ни вържат ръцете — казва Сюзан.
Използването на подвеждащи въпроси и кукли с пълни анатомични подробности при разпити на петгодишни деца, често записвани с видеокамера, все едно отвори кутията на Пандора, пълна с неразрешими политически и правни проблеми.
Десетина обвиняеми, част от които лежат зад решетките, организираха обща защита, основана върху обвинението, че Службата за закрила на децата, съкратено СЗД, е подхванала истински лов на вещици, фалшифицира детските показания и развихря масова истерия само за да оправдае увеличения си бюджет и да се наложи в очите на обществото като правозащитна организация. Начело в цялата шумотевица стои Бъч Патерсън, човек с две присъди за насилие над деца. Сюзан чете и скърца със зъби.
— Това ХОЧИ, съкратено от „ходещо човешко изпражнение“, има полицейско досие колкото чаршаф — заявява тя и удря с папката по шезлонга над главата си. — Умирам от желание да ти го покажа.
Не може, защото папката съдържа поверителни полицейски сведения, защитени от закона. Ако държавен служител разгласи съдържанието на подобни документи, това е престъпление според щатските закони. Направи ли го, би изхвръкнала моментално от работа, а нищо чудно и да попадне в затвора.
— Представяш ли си — добавя тя, — че за сметка на данъкоплатците в университета се водят курсове, където наричат типове като Патерсън „политически затворници“. И разни примерни студентчета ни обясняват, че трябва да го пуснем на свобода, та пак да тормози децата.
— Конституционно право — отвръщам аз. — Стремеж към щастие.
— Не се шегувай с тия неща.
— Извинявай.
— Сега и щатският главен прокурор държи да се намеси — казва тя. — Би трябвало да е на наша страна. А вместо това настоява да проучи документите и видеозаписите на моята служба. Не за това съм се захванала с тая работа.