— Какво говорите? — питам аз.
— В момента проверяваме телефонните разговори, за да видим дали няма да изясним часа на смъртта. А до телефона му открихме ето това.
Той ни показва найлонова торбичка за веществени доказателства. Вътре виждам визитна картичка. Същата, която Мърфи даде на Кроу, когато му връчихме призовката.
— Натиснахме бутона за повторно набиране — допълва криминалистът. — За последен път е говорил с този номер.
24
През цялата нощ се мятам из мрежата на мрачни кошмари, в които непрестанно ме навестява Мърфи, проснат на леглото с парче стомана в гърдите. Задрямвам, въртя глава върху смачканата възглавница и пак се събуждам, без да заспя истински. Накрая посягам и измествам камарата документи върху нощното шкафче, за да видя часовника.
Сюзан похърква сладко и тихичко, сгушена плътно зад мен с ръка през кръста ми.
Отмествам ръката й колкото се може по-внимателно, измъквам крака изпод завивката и сядам на ръба на леглото. Часът е три и половина.
Облечен съм с долнище от пижама. Сюзан е взела горнището като трофей.
Докато ставам, леглото скръцва. Знам, че Сюзан спи леко, затова се обръщам да погледна. Тя само помръдва и намества възглавницата. Тъкмо си мисля, че пак ще задреме, сънените й очи се разтварят насреща ми.
— Хммм. — Тя протяга сластно дългите си нозе под завивката. — Какво има? Сън ли не те хваща? Мога да ти помогна.
Посяга към китката ми и лекичко ме придърпва обратно в леглото. Ръцете й плъзват по тила ми, докато аз падам върху колене и голи бедра. Сякаш воден от невидима магнетична сила, единият ми крак безпогрешно се намества между тях. Под гърдите ми връхчетата на нейните са твърди като куршуми.
Сюзан е истинска магьосница на хипнотичното изкушение. До такава степен, че накрая губим представа кой е прелъстен и кой прелъстител. Също като големите хищни котки тя властва над мрака и ранните утринни часове.
Устните й прилепват върху моите, езикът й плъзва между тях. След секунди преставам да се владея, борим се като зверове от джунглата и в схватката долнището отхвръква нанякъде. Сюзан обича грубата игра. Неведнъж ми е пускала кръв. Докато прониквам в нея, захапва ухото ми. Краката й се сключват около мен. Тя се надига, сграбчва ме през шията. Докато балансираме на ръба, ръцете й изведнъж се раздвижват и впиват нокти в гърба ми. Тръпката плъзва надолу по гръбнака и избухва в миг на неудържима наслада.
Сюзан не е свършила. Тя продължава да ме пришпорва, сетне лекичко като падащ лист се отпуска назад към завивките, без да отпуска обръча около бедрата ми. За мен винаги е било загадка как използва мускулите си. Кръстът й се извива като дъга над леглото, очите й са затворени плътно, а зъбите хапят долната устна.
Преди края се задвижвам отново заедно с нея. Сюзан надава приглушен вик и по тялото й пробягва тръпка, докато тя се гърчи под мен. Права е, наистина ми помогна. Вече не помня защо се събудих.
На сутринта след нощните буйства и двамата сме гроги. Стоя пред огледалото в банята и приглаждам косата си.
— Май не съм единственият, който има проблеми със съня — казвам аз.
— Какви ги говориш?
На лавицата има две шишенца „Амбиен“ — приспивателно, продавано по рецепта. Взимам едното и разтръсквам белите хапчета.
— А, това ли? Пия ги от време на време. Нали знаеш, имам си проблеми в службата.
— Може би безсъницата ти се дължи на нещо друго.
— Какво искаш да кажеш?
В огледалото виждам как Сюзан се надига рязко и сяда на леглото. Сънливият тон е изчезнал, гласът й звучи напрегнато, сякаш съм засегнал болезнена тема.
Обръщам се и я поглеждам.
— Може би не си свикнала да живееш с други хора. Външен човек в дома ти. В леглото ти.
Тонът тутакси се променя.
— Я стига! Не ставай смешен.
— А ти какво си помисли?
— Нищо.
Тя се отпуска на възглавницата. Потупва подканващо леглото до себе си.
— Може би трябва със Сара да си потърсим друго жилище?
— Не. — Сюзан се надига на лакът. — Не и след снощния случай.
— Не смятам да се прибираме у дома. Може да опитаме на хотел.
— Сара няма да се чувства удобно в хотелска стая.
— Права си. Ще оставя Сара тук.
— Няма да е щастлива без теб — казва тя.
— Но ще е в безопасност — отговарям аз. — Все се тревожа за онова момиченце.
Тя ме поглежда въпросително.
— Аманда, внучката на Джона. Мислиш ли, че няма да й се случи каквото се случи на Мърфи?
— Почти я бях забравила — казва Сюзан.
— Но аз не съм. Все за нея си мисля от снощи.
— Защо не отидеш в полицията?