— Някога да са те ритали в топките? — попита тя. — Предполагам, че подобно нещо би те забавило.
— Не са, а и не мисля, че моментът е подходящ за пресъздаване на случката. Да разбирам ли, че не вярваш на версията на Били?
— Имам известни съмнения — каза тя. — Няма да е лесно да бъде доказана. Как стои въпросът с очевидците?
— Неколцина пристигнали тичешком, след като чули изстрела, но видели само лежащия Ърскин и Били с пистолет в ръка. Никой не забелязал измъкващия се убиец, но пък видели Майло да бяга с плик в уста. Били адски уплашени.
— Свързали ли са Майло със стрелбата?
— Не, ченгетата го направили, след като разбрали, че Били е замесен в историята. Имало няколко подобни обира в района през последния месец, така че събрали две и две. Хванали Майло няколко часа по-късно, но без плика.
След като прекарахме двайсетина минути на местопрестъплението и заехме местата на Били и Ърскин, нямаше какво повече да научим.
— Видя ли достатъчно? — попита Лори.
— Така мисля — отвърнах. Посочих към бара, където купонът бе в разгара си. — Искаш ли да влезем за по едно?
Тя поклати глава и се усмихна.
— Май не. Не искам да прекалявам.
Докато пътувахме към дома, Лори каза:
— Благодаря, че ми позволи да дойда, Анди. Добре ми се отрази.
— Знам какво имаш предвид — казах аз. — Когато ми е кофти, нищо не може да ми оправи по-добре настроението от мястото на убийство. Не знам защо, но не се ободрявам така от места на грабеж или нападение.
— Знаеш какво имам предвид — каза тя.
— Да, зная.
Сондра и Майло излязоха от къщата в шест и половина сутринта. Това беше стандартната процедура в дните, когато фондацията беше отворена. В приюта винаги имаше най-малко двайсет и пет кучета, очакващи да бъдат осиновени, така че имаше много неща за вършене. Хранене, разходка, почистване… всичко трябваше да се направи, преди евентуалните осиновители да започнат да пристигат към десет часа.
Фондацията беше увеличила значително размерите и репутацията си от основаването си преди три години и беше привлякла доста неплатени, обичащи кучетата доброволци. Но за повечето от тях любовта към кучетата не се събуждаше преди девет сутринта и Сондра винаги пристигаше първа.
Сондра си обичаше работата и смяташе, че няма нищо по-удовлетворяващо от това да види как някое озовало се в приюта куче поема към новия си дом, където го чака любов и уют. Единственото, което не й харесваше, беше процесът, в който с Уили трябваше да решат дали въпросният дом е достатъчно добре настроен към кучета. Нямаха намерение да изпратят някое куче да бъде вързано за дърво в нечий заден двор или използвано за охрана. Въпреки това Сондра се чувстваше неудобно, когато се налагаше да казва на хората, че не могат да осиновят някое куче.
На Уили пък изобщо не му пукаше дали засяга някого. Ако кандидатите не можеха да предложат дом, който да му се види приемлив, той без никакви угризения им го съобщаваше, често по доста нагледен начин.
Откакто Майло беше при тях, Сондра го водеше във фондацията всяка сутрин. За всеки случай той прекарваше деня в една задна стаичка, далеч от погледа на доброволците и потенциалните осиновители.
Тя оставаше колкото се може повече време с него. Не защото той се нуждаеше от нея; забавляваше се доста добре с някоя играчка за дъвчене и нямаше нищо против да проспи целия ден или да си играе с кучетата, които му водеха за компания.
Майло беше не само игрив, приветлив и истерично забавен, но и по-умен от всички кучета в приюта. Вече се беше научил да манипулира Кеш и той го беше приел за свой водач.
Когато Уили и Сондра сядаха на дивана да гледат телевизия, Кеш се настаняваше помежду им, за да бъде глезен и от двамата. Тъй като не оставаше място за Майло, той внезапно започваше да лае и се понасяше към кучешката врата, сякаш е чул нещо отвън.
Естествено, развълнуваният Кеш тутакси се втурваше да види какво става, а Майло издебваше момента и се наместваше на мястото му на дивана. Разочарованият Кеш се връщаше и се задоволяваше с място на пода или на друг стол.
Както беше заръчал Уили, Сондра спря зад сградата на фондацията, слезе от колата, огледа се и бръкна в чантата си за ключовете.
След като ги намери, отвори вратата на Майло. Той скочи от колата, размахал опашка. Сондра не му сложи каишка; не беше необходимо, а и Майло не беше куче, което не слуша команди и се запилява, накъдето му скимне.