На рецепцията ме посрещна зашеметяващо красиво момиче в началото на двайсетте. Може би опитът ми е ограничен, но ми се струва, че успешните фирми винаги се уреждат със страхотни млади рецепционистки. По-посредствените като моята си имат Една.
Всеки път, когато виждам подобни рецепционистки, се сещам, че прекарах началото на двайсетте си години в баровете и се мъчех да свалям жени, вместо да вися по лобита. Ама кой да ми каже?
— Господин Карпентър? — каза тя, преди да успея да отворя уста. Или нямаха много посетители, или професионализмът й не отстъпваше на външния й вид.
— Да.
— Добре дошли в „Чаплин и Фриймън“. Господин Чаплин е готов да се срещне с вас още сега. Да ви предложа ли питие?
Отклоних предложението и моментално се появи друга млада жена, за да ме ескортира до кабинета на Чаплин. Помещението бе цялото в хром и черна кожа, а на стената висяха картини, които със сигурност бяха по-скъпи и от онази в лобито. Не се заглеждах прекалено в подписите, тъй като произведенията бяха такива, че по-изтънчените посетители трябваше моментално да разпознаят автора.
Всичко бе толкова изчистено, сякаш бе подредено току-що. Това се отнасяше и за стъкленото бюро на Чаплин, върху което имаше само компютър и телефон. Не се виждаше и един лист хартия. Нямаше я и в чекмеджетата, тъй като самите чекмеджета липсваха.
Чаплин бе на около петдесет и вероятно с десетина килограма по-тежък, отколкото когато е бил на четирийсет. Косата му беше абсолютно черна, което най-вероятно означаваше, че истинският й цвят е сивкав.
— Господин Карпентър, за мен е удоволствие — посрещна ме той. — Аз съм ваш голям почитател.
— Наистина ли? Не съм ви виждал на срещите на фен клуба.
Той се усмихна толерантно.
— Имам известна пристрастеност към съдебните дела. Не че присъствам, но обичам да следя развитието им… да чета за процесите. Мисля, че ако можех да избирам отново, сигурно щях да стана адвокат.
— Не мога да кажа същото за себе си.
Той се усмихна, малко по-снизходително.
— А вие какво бихте избрали?
— Да съм полузащитник, спечелил суперкупата за „Ню Йорк Джайънтс“, след което да продължа като спортен анализатор.
— Нещо като Фил Симс.
Кимнах.
— Кучият син ме изпревари.
Нова усмивка, още по-високо по скалата на снизходителността.
— Е, с какво мога да ви помогна? Интересувате се как да инвестирате милионите си ли?
Сигурно съм изглеждал изненадан, защото той добави:
— Вярвам в предварителната подготовка. Обичам да проверявам хората, с които ми предстои да се срещна, и точно така научих за наследството ви.
— Благодаря, но съм доволен от начина, по който се управляват парите ми — отвърнах аз.
— Мога ли да попитам кой ви помага в това?
— Фреди, племенникът на Една.
— Не мисля, че го познавам. — Каза го по раздразнителен, надут начин, най-вероятно защото бе раздразнителен и надут тип.
— Сериозно? Висок към метър и седемдесет, около седемдесет килограма, с малка бенка отстрани на врата… майка му е Дорис, сестрата на Една.
— Е, защо сте тук, господин Карпентър?
Не се съмнявах, че знае защо съм тук, тъй като му вярвах, че ме е проучил подробно. Въпреки това играх по свирката му и казах, че представлявам Били.
— Двама ваши колеги са загинали при същия атентат, от който клиентът ми е останал без крак.
Той кимна сериозно.
— Още скърбим за загубата.
— Стенли Фриймън е бил ваш партньор при основаването на компанията, нали? — „Фриймън и Чаплин“ се смятаха за едни от пионерите в хедж индустрията.
— Да — каза той. — И най-добрият ми приятел на този свят.
— А другият загинал? Алекс Брайънт.
— Алекс беше на двайсет и девет. Млад… твърде млад. Още ме мъчи чувството за вина.
— Вина?
— Да. Трябваше да пътувам със Стенли, но се разболях. Алекс замина вместо мен. — Чаплин поклати тъжно глава. — Аз пък отидох на погребението му.
— Какво работеше той тук?
— Беше инвестиционен анализатор. Една от най-ярките ни звезди. Определено един ден щеше да седи в този стол. Какво общо има всичко това с клиента ви?