— А в краткосрочен?
— Цената на петрола скочи. Пазарът не обича нестабилността и несигурността, така че покушението беше значително събитие. Оттогава цената значително се понижи, предимно поради икономическите условия.
— И кой го е убил?
— Не мога да ви дам имена, но можете да сте сигурен, че зад покушението стоят хората, чиито печалби Ал Хаким се канеше да елиминира. — Каниърс поклати тъжно глава. — Взели са едно шестнайсетгодишно момиче, вероятно са го убедили, че Бог й е наредил да направи това, и са го изпратили да се взриви.
— Но момичето не би могло да стигне само дотам. И предполагам, че тук е ролята на Ърскин.
Той кимна.
— Това би било моето първо, второ и трето предположение. И убийството му прави догадките още по-правдоподобни.
— Да имате някаква идея защо са чакали пристигането на чуждестранните бизнесмени за онази конференция?
Той сви рамене.
— Ал Хаким разбираше, че е мишена, така че почти никога не се явяваше публично. За това събитие обаче вероятно е получил уверенията на американците, че сигурността му е гарантирана.
Говорихме още известно време, но Каниърс не можа да ми предложи повече информация. Благодарих му и на тръгване попитах:
— Значи ще постигнем енергийна независимост?
Той се усмихна.
— Не и тази седмица.
Търпението не беше нещо, за което Уили Милър имаше търпение. И това бе напълно резонно, след като беше пропилял седем години в затвора за убийство, което не беше извършил. Определено не искаше да губи още от живота си в чакане. Истината обаче беше, че Уили не се отличаваше с особена търпеливост още преди да влезе в затвора.
Въпреки това тази нетърпеливост никога не се бе проявявала толкова силно, колкото в дните след като уби Рей Чайлдрес. Беше казал на Анди и Лори, че иска да се включи в разследването, че желае да помогне по какъвто и да е начин.
И двамата го бяха уверили, че желанието му ще бъде удовлетворено, но той имаше чувството, че все го пренебрегват, и не му бяха възложили нищо.
Не искаше да им досажда, но някой беше платил на Рей Чайлдрес да насочи пистолет към Сондра и този някой все още се разхождаше на свобода. А това просто бе нетърпимо.
Време беше да поговори с Джоузеф Русо.
Джоузеф Русо беше осъден за търговия с оръжие малко преди преразглеждането на делото на Уили и двамата се засякоха в затвора за около три месеца. Един ден Русо беше нападнат от трима затворници на двора, които или не знаеха кой е той, или се опитваха да си създадат име.
Русо беше важна клечка в престъпната фамилия на Винсент Петроне, който смяташе Ню Джърси за своя лична територия. Това обаче не му помогна онзи ден в затворническия двор, когато се озова сам срещу трима мъже с ръчно изработени ножове.
Помощта дойде в образа на Уили Милър. Русо и Уили не бяха приятели, но бяха разговаряли няколко пъти и бяха развили характерната за затвора форма на взаимно уважение. Уили обаче не уважаваше онова, което щеше да се случи с Русо. Трима срещу един, при това невъоръжен, не беше вид съревнование, на което можеше да гледа с одобрение.
Всичко продължи около четирийсет секунди. Час по-късно Уили и Русо бяха в килиите си, а тримата нападатели — в болницата. Срещу Уили и Русо не бяха предприети никакви действия, най-вече защото целият инцидент беше записан от камерите на затвора.
Русо беше подобаващо благодарен и се закле, че ако Уили някога се нуждае от нещо, просто трябва да се обърне към него.
Е, сега беше време да се обърне към него.
Проблемът беше, че нямаше идея как точно да го направи. Не беше се виждал или разговарял с Русо от години, макар да бе чул, че е прекарал само осем месеца зад решетките. Не разполагаше с адреса или телефонния му номер, но това бе съвсем дребно препятствие и определено не можеше да го спре.
Беше всеизвестно, че фамилията Петроне използва за своя база Ривърсайд в Патерсън. Това бе район с непретенциозни улици и сгради, доста старомодни и без абсолютно никаква престъпност. Децата си играеха сами навън, а родителите бяха уверени, че никой, който е с всичкия си, няма да посмее да посегне на човек от квартала.
Уили отиде там в шест часа привечер, когато имаше вероятност повече хора да са навън. Паркира пред един ресторант и продължи пеша. Спираше хората и казваше: „Хей, името ми е Уили Милър, търся Джоузеф Русо. Случайно да го познавате?“.