– Тоя да не си е падал по говедата? – попита детективът.
Никой не се засмя.
– Какво мислите? – погледна ме Соубъл.
Вторачих се в последния жест на моя приятел и само поклатих глава.
– А, ясно – рече Ланкфорд. – Това е знак. Шифър. Иска да ни покаже, че го е извършил дяволът.
Спомних си, че Рол беше нарекъл Рулей „дявол“, въплъщение на злото. И тогава разбрах какво е последното послание на приятеля ми към мен. Умирайки на пода в кабинета си, той се беше опитал да ми каже. Да ме предупреди.
24
Отидох в „Четирите зелени полета“ и си поръчах гинес, обаче бързо ескалирах до водка с лед. Смятах, че няма никакъв смисъл да бавя нещата. Мачът на „Доджърс“ по телевизора над бара свършваше. Момчетата в синьо се бяха стегнали и имаха да догонват само още две точки. Течеше деветият ининг. Барманът беше приковал поглед в екрана, ала началото на новия сезон вече изобщо не ме вълнуваше. Не ме вълнуваха изненадите в деветия ининг.
След като обърнах втората водка, извадих мобилния и започнах да се обаждам. Първо се свързах с другите четирима адвокати от мача. Когато Ланкфорд ми се обади, всички си бяхме тръгнали едновременно, само че те се бяха прибрали, без да знаят други подробности, освен че Левин е мъртъв. После набрах номера на Лорна и тя се разплака на телефона. Поговорих малко с нея и тогава тя ми зададе въпроса, който се надявах да избягна.
– Заради твоето дело ли е? Заради Рулей?
– Не знам – излъгах. – Разказах на куките, обаче тях като че ли повече ги интересуваше това, че Левин е бил гей.
– Гей ли?!
Знаех, че така ще отвлека вниманието й.
– Той не го тръбеше под път и над път.
– Знаел си и не си ми казал, така ли?
– Нямаше нищо за казване. Това си беше неговият живот. Ако искаше да каже на хората, предполагам, че сам щеше да го стори.
– Детективите ли казаха, че се е случило така?
– Как?
– Нали разбираш, че са го убили, понеже е гей.
– Не знам. Все питаха за това. Не знам какво смятат. Ще проучат нещата и дано това доведе до нещо.
Последва мълчание. Вдигнах поглед към телевизора точно, когато „Доджърс“ отбелязаха победна точка и стадионът изригна във възторжен хаос. Барманът радостно се разкрещя и усили звука с дистанционното. Извърнах се и запуших свободното си ухо с длан.
– Това те кара да се замислиш, нали? – рече Лорна.
– За какво?
– За това, което вършим, Мики. Когато хванат изрода, дето го е убил, той може да ми се обади, за да те наеме.
Привлякох вниманието на бармана, като разклатих леда в празната си чаша. Исках още една. Не исках обаче да казвам на Лорна, че вече работя за изрода, който е убил Рол.
– Успокой се, Лорна. Ставаш…
– Напълно е възможно!
– Виж, Рол ми беше колега и приятел. Само че няма да променя професията си, нито убежденията си, защото…
– Може би трябва. Може би и двамата трябва да го направим. Точно това искам да кажа.
И пак се разплака. Барманът ми донесе новата чаша и аз изпразних една трета от нея на една глътка.
– Искаш ли да дойда при теб, Лорна?
– Не, не искам нищо. Не знам какво искам. Просто всичко това е ужасно.
– Може ли да ти кажа нещо?
– Какво? Естествено, че може.
– Спомняш ли си Хесус Менендес? Моя клиент?
– Да, но какво общо има той с…
– Невинен е. И Рол работеше по тоя въпрос. Заедно работехме. Ще го освободим.
– Защо ми го казваш?
– Защото не може да приемем случилото се с Рол и просто да се заковем по местата си. Работата ни е важна. Необходима.
Думите ми прозвучаха кухо. Тя не отговори. Сигурно я бях объркал, защото самият аз бях объркан.
– Разбираш ли? – попитах я.
– Да.
– Хубаво. Сега трябва да се обадя на някои хора, Лорна.
– Ще ми кажеш ли, когато разбереш за погребението?
– Непременно.
След като затворих, реших да си почина, преди отново да позвъня. Замислих се над последния въпрос на Лорна и разбрах, че може би тъкмо аз трябва да организирам погребението. Освен ако от Детройт не се появеше старицата, която преди двайсет и пет години се беше отказала от Рол Левин.
Казах си, че е време да успокоя темпото и един от начините за това беше да продължа с гинес, тъй като напълването на една халба отнемаше страшно много време. Когато барманът накрая ми я донесе, видях, че в пяната се е отпечатала арфа от кранчето. Ангелска арфа. Вдигнах чашата за тост, преди да отпия от нея.
– Бог да прости мъртвите – казах аз.
– Бог да прости мъртвите – повтори барманът.
Отпих голяма глътка и гъстата бира ми подейства като хоросан, който изливах вътре, за да спои тухлите. Изведнъж ми се прирева. Точно тогава обаче иззвъня мобилният ми. Отворих го, без да погледна дисплея, и отговорих. Алкохолът правеше гласа ми неузнаваем.