– Просто девизът ми харесваше. Той ми донесе много клиенти. Обаче Калифорнийската адвокатска колегия не беше толкова доволна от него и ме накара да го махна. Цената е десет бона и е прилична, Тед. Ако не можете или не искате да я платите, още днес ще подам документите. Ще се откажа и той може да продължи с обществен защитник. Ще предам всичко, което имам. Само че общественият защитник сигурно няма да разполага с нужния бюджет, за да доведе фотоексперта.
Воугъл промени позата си на прозореца и колата се разклати под тежестта му.
– Не, не, тебе искаме. Коравия ни е адски важен, нали си чат какво искам да кажа? Искам да го пуснат и да се върне на работа.
Рокерът пъхна длан под елека си – тя беше толкова месеста, че кокалчетата се губеха из плътта. Когато я извади, в нея имаше плик. Подаде ми го.
– В брой ли са? – попитах.
– Да. Какво му е лошото да са в брой?
– Нищо. Обаче трябва да ти дам фактура. Това е изискване на данъчната служба. Точно десет ли са?
– До последния кинт.
Вдигнах капака на картонената кантонерка, която държа на задната седалка. Кочанът с фактурите беше зад документите по последното дело. Заех се да я попълня. Повечето адвокати, лишени от право да практикуват, са извършили финансови нарушения. Злоупотреба с хонорари. Водя стриктен архив и винаги давам фактура. За нищо на света няма да допусна Калифорнийската адвокатска колегия да ме гепи в издънка.
– Значи все пак ги имаш – без да преставам да пиша, казах аз. – Ами ако бях кандисал на пет? Какво щеше да правиш тогава?
Воугъл се усмихна. Липсваше му един от долните предни зъби. Сигурно от меле в клуба. Той се потупа по елека от другата страна.
– Нося още един плик, ама с петарка, адвокате. Беше ти готов.
– По дяволите, сега съжалявам, че те оставям с пари в джоба.
Откъснах неговото копие на фактурата и му го подадох през прозореца.
– Писал съм го на Кейси. Той е клиентът.
– Както кажеш.
Рокерът пое фактурата и се изправи, вдигайки ръка от прозореца. Колата възвърна нормалната си височина. Искаше ми се да го попитам откъде идват парите, от кое престъпно начинание на Светците са спечелени, дали сто момичета са танцували сто часа, за да може той да ми плати, обаче по-добре да не знаех отговора на тоя въпрос. Проследих го с поглед, докато се върна при харлито си и с усилие преметна дебелия си крак през седалката. За пръв път забелязах двойните амортисьори на задното колело. Казах на Ърл да се върне на магистралата и да продължи за Ван Найс, където се налагаше да се отбия в банката, преди да отида в съда и да се срещна с новия си клиент.
По пътя отворих плика и преброих парите, двайсетачки, петдесетачки и стотачки. Бяха точно. Резервоарът беше напълнен и можех да продължа с Харълд Кейси. Щях да изляза на процес и да дам урок на младия прокурор. Щях да спечеля, ако не процеса, със сигурност обжалването. Кейси щеше да се върне при семейството си и да продължи работата си при Светците на пътя. Докато подавах вносна бележка за сметката с хонорарите ми, изобщо не мислех за вината му в престъплението, в което го обвиняваха.
– Господин Холър? – след известно време се обади шофьорът.
– Какво има, Ърл?
– Оня човек, дето казахте, че щял да идва от Ню Йорк, експерта де? Ще го взимам ли от летището?
Поклатих глава.
– Никакъв експерт няма да идва от Ню Йорк, Ърл. Най-добрите фото – и киноексперти в света са тук, в Холивуд.
Той кимна и срещна погледа ми за миг в огледалото. После пак впери очи в пътя.
– Ясно – отново кимна шофьорът.
Аз също си кимнах. Нямах никакви колебания за онова, което бях направил или казал. Такава ми беше работата. Така действаше системата. След петнайсет години адвокатска практика бях започнал да възприемам нещата съвсем простичко. Правосъдието представляваше грамадна ръждясала машина, която засмукваше хора, животи и пари. Аз бях просто техник. Бях се специализирал да влизам в машината, да поправям разни неща и в замяна да взимам каквото ми трябва.
Вече не ценях абсолютно нищо в правосъдието. Представите за достойнствата на състезателното начало в съдебната система, получени в юридическия факултет, за гаранциите и търсенето на истината отдавна се бяха изтъркали като лица на статуи от други цивилизации. Правосъдието нямаше нищо общо с истината. А с пазарлъци и манипулации. Аз не работех с понятия като вина и невинност, защото всички бяха виновни. За нещо. Обаче това нямаше значение, защото всяко дело, което поемах, представляваше къща, построена върху основи, излети от преуморени и нископлатени работници. Те я караха през куп за грош. Допускаха грешки. И после замазваха грешките с лъжи. Моята работа беше да смъкна боята и да открия пукнатините. Да вмъкна пръсти и инструменти в тия пукнатини и да ги разширя. Да ги направя толкова големи, че или къщата да падне, или ако не успея, да пусна клиента си да се провре през тях.