После, когато дойде моят ред да разпитам Мец, използвах фотографията, срещу която бях възразил само преди минути.
– Какво имахте предвид под „удар“, когато ни казахте, че според вас тя е понесла най-малко три удара?
– Ами ударили са я с нещо. С юмрук или тъп предмет.
– Значи някой я е ударил три пъти. Бихте ли посочили с лазерната показалка на снимката къде са били нанесени тия удари?
Откачих лазерната показалка от джоба на ризата си и я показах на съдията. Тя ми разреши да я занеса на Мец. Включих я и му я подадох. Той насочи червеното око на лазерния лъч към смазаното от бой лице на Кампо и очерта трите места, където смяташе, че е била ударена – дясното око, дясната буза и участък, обхващащ дясната страна на устата и носа й.
– Благодаря. – Взех си показалката и се върнах на катедрата. – Значи, ако са я ударили три пъти от дясната страна на лицето, ударите трябва да са дошли от лявата страна на насилника, нали така?
Минтън възрази, като пак повтори, че въпросът е извън компетенцията на свидетеля. За пореден път се позовах на логиката и съдията отново отхвърли възражението.
– Ако е бил с лице към нея, насилникът трябва да я е ударил отляво, освен ако не я е бил с опакото на дланта си – отвърна Мец. – В такъв случай е използвал дясната си ръка.
Той кимна и изглеждаше доволен от себе си. Явно си мислеше, че помага на прокурора, обаче опитът му беше толкова изкуствен, че сигурно помагаше на защитата.
– Значи смятате, че насилникът е ударил три пъти госпожица Кампо с опакото на дланта си и й е причинил такива травми, така ли?
Посочих снимката върху статива. Санитарят сви рамене, осъзнал, че навярно не е направил добра услуга на обвинението.
– Всичко е възможно – рече той.
– Всичко е възможно – повторих. – Е, сещате ли се за друга възможност, която да обясни тия травми, освен удари с лява ръка?
Мец пак сви рамене. Не го биваше за свидетел, особено в сравнение с двете куки и телефонистката, които бяха дали изключително прецизни показания.
– Ами ако госпожица Кампо сама се е ударила по лицето с юмрук? Няма ли да го е сторила с десния…
Минтън веднага скочи и възрази.
– Това е възмутително, Ваша светлост! Да се предполага, че жертвата сама се е ударила, е не само обида към съда, но и към всички жертви на насилие! Господин Холър стига дотам, чеда…
– Свидетелят каза, че всичко е възможно – опитах се да му запуша устата. – Просто искам да проверя какво…
– Възражението се приема – сложи край на дискусията Фулбрайт. – Господин Холър, не навлизайте пак в тази тема, освен ако нямате намерение да направите нещо повече от бегъл преглед на възможностите.
– Да, Ваша светлост – подчиних се аз. – Нямам повече въпроси.
Седнах, погледнах съдебните заседатели и по израженията им видях, че съм допуснал грешка. Бях изгубил едно евентуално предимство. Темата за насилника левак, която бях отворил, оставаше на заден план след моя намек, че жертвата сама си е нанесла травмите по лицето. Трите съдебни заседателки изглеждаха особено ядосани.
И все пак се опитах да се съсредоточа върху положителната страна на нещата. Беше добре да узная чувствата на заседателите още сега, преди Кампо да застане на свидетелската катедра и да й задам същия въпрос.
Рулей се наведе към мен.
– Какво беше това, ебати?
Обърнах му гръб, без да отговоря, и набързо обходих залата с поглед. Почти нямаше хора. Ланкфорд и Соубъл не се бяха върнали, репортерите също. Оставаха само още неколцина зяпачи, пъстра смесица от пенсионери, студенти по право и адвокати, които си почиваха, преди собствените им изслушвания да започнат в съседните запи. Обаче се надявах някой от тия зяпачи да е човек на прокуратурата. Тед Минтън може и да се представяше соло, ала предполагах, че шефът му се е подсигурил и наблюдава хода на делото. Знаех, че играя колкото за съдебните заседатели, толкова и за „наблюдателя“. До края на процеса трябваше да предизвикам паника на втория етаж, която да даде отражение обратно върху Минтън. Исках да тласна младия прокурор към отчаяни мерки.