Новият затворник, може би на около 50 години, май така и не бе помръднал от нара. Лежеше със затворени очи, но изглеждаше напрегнат, сякаш нещо го мъчи отвътре. Такова поне бе усещането на другия. Гледаше здравото, мускулесто тяло и му се струваше, че то като че ли е в някакъв стрес.
Изведнъж новият се надигна, почти скочи от нара и изтича до вратата. По лицето му бе избила гъста сива четина, в тон с прошарените коси. Отвори вратата и огледа бараката, която бе празна, защото останалите бяха на работа по полето. Затвори я, върна се на нара и отново си легна в същата поза, сякаш изобщо не бе ставал.
Старецът го наблюдаваше с известна завист, примесена с възхита и съжаление. Нали и той навремето бе изглеждал горе-долу така — атлетичен, жилав. Само че вече не беше същият, нямаше и да бъде. Старост, нерадост.
— Вашият син не вярва, че сте жив. Иска да ви види.
Дългогодишният затворник си изпусна лъжицата в супата.
Гласът на по-младия мъж бе нисък, тих, но думите прозвучаха идеално ясно. И остана все така загледан в тавана. А устните му сякаш не бяха помръднали.
— Как… какво казахте?
— Продължавайте да се храните — рече неподвижният съкилийник. — Желае да си идете у дома.
Дейвид Тейър си припомни отдавна провеждано обучение. Наведе се над супата, бръкна в нея, поднесе лъжицата към уста. Заговори почти без да движи устни:
— Кой сте вие?
— Пратеник.
Преглътна съдържанието на лъжицата.
— Откъде да зная дали говорите истината? Колко пъти са ме подлъгвали… Правят го всеки път, когато сметнат, че трябва да ми удължат присъдата. Тук ще ме държат до смъртта ми. Тяхна воля… винаги могат да кажат, че не знаят нищо за мен… че просто не съм съществувал.
— Помни последното нещо, което получил от вас — било плюшено кученце с клепнали уши, викал му Пади.
Тейър почувства избилите в очите му сълзи. Толкова време бе минало, че просто… Десетки пъти го бяха подлъгвали с разни находчиви истории.
— То си имаше и второ име.
— Райли — мигом отвърна онзи, без да мигне.
Тейър остави деформираната от дълга употреба лъжица и изтри очи с ръкава на ризата. За миг надигна лице.
Човекът на нара си остана във все същата поза. Тейър отново наведе глава. Откъде да знае дали отнякъде някой не го следи?
— Как попаднахте тук? Имате ли си име?
— Парите чудеса правят. Аз съм капитан Денис Киавели. Наричайте ме Денис.
Старият си наложи да яде отново, макар че вече преглъщаше с мъка.
— Искате ли мъничко супа?
— След малко. Разкажете ми за обстановката. Все още ли не знаят кой сте вие?
— Откъде да знаят? И аз не знаех, че Мариан се е омъжила повторно. Не знаех нищо определено, нито за нея, нито за Сам. После научих, че тя починала. Ужасно…
— Как научихте?
— Посещението на Сам в Пекин миналата година. Тук ми дават вестници. Прочетох…
— Знаете книжовен китайски?
— Вашингтон никога не би ми поверил задача, ако не го владеех добре — тук Тейър се усмихна тъжно. — Близо 50 години минаха… вече съм истински експерт. Зная и повечето от диалектите, особено кантонийския.
— Съжалявам, доктор Тейър.
— Четох за посещението на американския президент и изведнъж зърнах името на Сам, а Серж Кастила бе най-добрият ми приятел в Държавния департамент. Знаех също, че помага в издирването ми. Четох, смятах, размишлявах. Президентът Кастила бе тъкмо на подходящата възраст, а вестникът цитираше бащиното му име — Серж, и майчиното — Мариан. Кой друг да бъде, ако не моят син…
Киавели кимна с глава едва забележимо.
— Не е задължително. Би могло да бъде и съвпадение.
— Че какво можех да загубя аз?
Агентът на Фред Клайн се замисли.
— Но защо сте мълчали толкова дълго време? Цяла година след като сте прочели във вестника?
— Смятах, че няма никаква възможност да се измъкна от тук.
Тогава защо да го притеснявам? И защо да рискувам в Пекин да научат? Все едно никога не ме е имало…
— Сетне сте прочели за подготвяния договор за човешките права?
— Не, не съм. Те в китайския печат никога не биха съобщили за подобно нещо. Не и преди да са го подписали. Ако изобщо го подпишат. Казаха ми уйгурски затворници.
Тейър отмести супата.
— Е, на онзи етап си позволих да се надявам. Рекох си, може би наистина има шанс да ме включат в списъка на освободените… някак си да мина през цедката…
Стана и пристъпи към котлона.