Тейър завъртя чаената чашка в пръсти и наведе глава.
— И сега е така. Просто няма да ме освободят. Ще остана тук до смъртта си.
— Не, г-н Тейър — твърдо рече Киавели. — Случилото се с Валенберг няма да се повтори при вас. Вие няма да загинете при подобни обстоятелства. Когато договорът се подпише, Китай ще освободи всички политически затворници. А за вашия случай президентът изрично ще обърне внимание на Ню Цзянсин, а и на целия Постоянен комитет. Него го наричат Бухала, сигурно знаете. Разбрах, че бил разумен, мъдър човек.
Дейвид Тейър отново поклати глава.
— Не вярвам, капитан Киавели. Подозирам какво ще се случи: след подписването на документа неочаквано ще се разбере, че мен ме няма: „загубили“ са ме някъде. И ако синът ми вдигне достатъчно голям шум и се стигне до сериозни разследвания, знаете ли какво ще излезе наяве? Ще се намерят стотина свидетели и очевидци на моята възраст да заявят където и да се наложи, че са присъствали на естествената ми смърт още преди половин век. Необорими доказателства ще бъдат представени. Вероятно и снимки на гроба ми, макар че по наше време на въпросното място ще се окаже огромен язовир. Сетне ще се извинят и край.
Тейър въздъхна и някак си се успокои.
Киавели го гледаше замислен. Агентът на Клайн бе бивш капитан от спецчастите, действал в Сомалия и Судан. По-късно бе изпълнявал специална мисия в планините и пещерите на Източен и Северен Афганистан. Последната му задача бе Дейвид Тейър. Когато му я възложиха, първо бе запитал дали Тейър може да бъде изведен от Китай.
Основно бе проучил района на полевия затвор и стигнал до заключението, че за съответната операция има нелоши предпоставки.
Ставаше дума за дълбока провинция, макар и сравнително гъсто населена, но пък в Китай рядко населените райони се броят на пръсти. Като не се смята Чунцин, пътищата се оказаха с лошо качество, военните гарнизони — разпръснати, летищата — примитивни. А пък в района на Дацзу последните изобщо ги нямаше — за негов късмет.
Охраната бе добре въоръжена, но пък недостатъчно дисциплинирана. Което би се отразило на евентуалната им отбрана при светкавично и професионално организирано проникване на добре екипиран и обучен отряд. С малко външна помощ, а Киавели знаеше откъде да я осигури, и с мъничко късмет опитен екип можеше да влезе в обекта и да изведе Тейър за не повече от 10 минути. И да бъде във въздуха в разстояние на 20 минути, при това на половината път до границата, преди да са пристигнали добре обучени и достатъчно силни военни подразделения.
Големият въпрос бе физическата издръжливост на Тейър. Засега Киавели бе доволен от видяното. За възрастта си затворникът изглеждаше в сравнително добра форма.
— Как се чувствате здравословно, доктор Тейър? — попита го капитанът.
— Добре… е, колкото може на моите години. Болежки тук и там, схващания, понякога умора повече отколкото трябва, но то си е нормално. Не ми се налага да прескачам високи огради или да се катеря на Монт Еверест, я. Китайците ни поддържат в добра физическа форма — тук има сума ти нивя и други неща за обработване.
— Не правите ли малко гимнастика — обща физическа подготовка. Изключвам тичане и ходене на по-дълги разстояния, нали?
— Е, доколкото може в затвора, да. Сутрин и вечер в килията — минимални упражнения за здраве, така да се каже. Иначе директорът държи затворниците непрекъснато да са заети, да работят, а не да се събират на групички, да си шушукат и да замислят някоя беля. Безделието навежда на разни мисли, води до отегчение и недоволство — опасно съчетание за един затворник, още повече политически. Аз върша чиновническа работа, разбира се…
Тейър замълча, сетне се досети за какво намеква капитанът, впи в него късогледи очи и тихо запита:
— Вие да не сте натоварен да ме измъкнете оттук?
— Е, в известен смисъл, да. Само че има някои нерешени въпроси. Съображения, знаете, или задръжки, така да ги нарека. Не е само до физическото ви състояние, а какво мисли и моят началник, какво може и какво не може да направи президентът. Нали разбирате?
— О, да. Отлично. Целият ми живот бе такъв. Политика. Интереси. Дипломация. Тези фактори винаги действат, нали? Същите „съображения“, които принудиха Държавния департамент да запази в тайна от мен какво действително сме вършили в миналото, да речем през 1948 г. Ето, тези неща и наивността ми ме докараха до сегашното положение.