— Значи просто не са толкова малко, колкото ни харесва да твърдим — кисело констатира Ню. — А как са помогнали на Смит?
— Приютили са го в един от техните лунтани, след това някак си са го измъкнали оттам и прехвърлили в някаква посока. Оттам нататък не разполагаме с нищо определено — само догадки. На едно място след полицейска проверка докладвали, че минал ландроувър с голяма група уйгури. Всъщност някои от уйгурите имат разрешителни за пребиваване в Шанхай, а всеки с такъв документ може свободно да се движи навсякъде. А по-късно в района на залива Хуанчжоу между Цзиншан и Чжапу имало престрелки. Сетне наш патрулен кораб в същия район засякъл американска подводница недалеч от брега, и то скоро след престрелката.
Ню замълча, продължавайки замислено да пуши. По едно време каза:
— Благодаря ти, майор Пан. Продължавай разследването по случая, и то приоритетно. Свободен си.
Пан се поколеба, сякаш иска да каже нещо повече или да зададе още въпроси, но пък бе отлично обучен и много дисциплиниран правителствен служител. Изправи се и застана мирно, оправи сакото на костюма и отвърна:
— Слушам, сър.
След излизането на агента Ню загаси цигарата, но почти веднага запали друга. Изправи стола на задните крака и се залюля напред-назад. Какво ли е толкова важно за американците, че да рискуват появата на своя подводница съвсем близо до китайското крайбрежие и в териториални води (а вероятно са изпратили и бойна група на брега — правилно предположи той), още повече да следят обикновен товарен кораб с бойна фрегата с ракети на борда? Тази ситуация направо придобиваше опасен характер, в устата му чак загорча.
Поклащаше глава, вече направо разтревожен. Замисли се за престрелката на плажа в онзи залив и поведението на амбициозния Ли Аожун, очевидно помогнал на зет си да получи големия пост и бизнеса на онази компания. Но не можеше да сподели съкровените си мисли нито с майор Пан, нито с началника му генерал Чу Куайжун, нито с когото и да е от правителството или партийното ръководство. Истината бе, че той тайно правеше неимоверни усилия да открие Китай към света и към всички онези възможности, които той би могъл да предложи.
Обзеха го меланхолични настроения. В съзнанието му нахлуха спомени за младежките години и красноречивите откровения на Мао — в които председателят открито съжаляваше за простите, искрени дни преди 1949 г. Тогава задълженията му били само да твори поезия и да се бори с враговете на Китай. Докато сетне попаднал в капана на скритите, нечисти и вероломни машинации на правителствените интереси и властта.
Онова, към което Ню тайно се стремеше в момента — подписването на договора за човешките права, — сигурно би донесло по-добър живот за всички. Подозираше, че този документ има доста повече противници, отколкото привърженици. И то от двете страни на океана — сред висшите чиновници по върховете на властта… било тя държавна или партийна.
Хонконг
С учтива усмивка на лице Джон Смит се настани на удобен стол в чакалнята пред просторните офиси на „Олтмън — Азия“. Със собствените си уши бе чул гласа на Макдърмид да казва на секретарката, че ще го приеме. След минутка отвори черното куфарче, което носеше, с видимо намерение да извади нужните документи и изведнъж скочи на крака, като го затвори с трясък.
— Дявол да го вземе! — изруга той и веднага погледна към удивената жена зад бюрото. — Моля за извинение, госпожице, не биваше да употребявам такива думи. Прощавайте много… но се е случило нещо извънредно досадно… изглежда, съм си забравил бележника с най-важните факти долу в „Донк & Лапиер“… аз ей сегичка…
Погледна си часовника и изведнъж делово заяви:
— Макдърмид обеща да ме приеме след 15 минути, но аз ще се върна най-много до десет.
И преди секретарката да успее да каже и дума, Смит хукна с куфарчето към асансьорите. Натисна бутона, двойните врати се отвориха. За щастие клетката бе празна. Джон се вмъкна и приветливо махна с ръка на занемялата жена. Времето му бе съвсем кът, мълчаливо умоляваше асансьора да побърза, сякаш това бе възможно. Слезе два етажа по-надолу и бързо закрачи по коридорите, докато намери тоалетна. Влезе в една от клетките и бързо съблече костюма и обувките, за да ги замени със синьото яке, гуменките и сламената шапка, които извади от куфарчето. Сега заприлича на крещящо облечен американски турист с повече пари, отколкото вкус.