Прибра си костюма в куфарчето, а него този път постави в раницата. Сложи я на гръб и се измъкна в коридора.
Хвана първия асансьор за надолу. По етажите влизаха и излизаха разни бизнесмени, делови мъже в официални костюми. В мецанина слезе, като се промуши сред хората, които отиваха към фоайето.
Мецанинът бе направо задръстен от скъпи бутици, пътнически бюра, магазини за канцеларски стоки. Средната му част бе изрязана и оградена с мраморен парапет на ниво човешки кръст, през него на равни разстояния минаваха носещите етажа колони. Отвъд парапета се виждаше полупретъпканото фоайе по-долу. Джон се прикри зад дебела колона — оттам можеше да наблюдава стълбището от мецанина към фоайето, вратите на асансьорите и входа на сградата. И търпеливо зачака.
Търпението му бе възнаградено сравнително скоро. В сградата влезе едър китаец — позна го мигом, отдавна се надяваше пак да се срещнат. Същият, който бе ръководил нападението в Шанхай: Фен Дун. Следваха го трима, чиито лица Джон също разпозна. За пръв път имаше възможност добре да огледа Фен. Бе прекалено блед — сякаш в кожата му кръвта не достига, ниско подстриганата му коса — червеникава, напръскана с бяло. Бе малко по-нисък, отколкото си го представил Смит, но за това бе виновен мракът. И все пак бе доста висок за китаец, при всички случай над метър и осемдесет и силно мускулест, като нищо тежеше около стотина килограма. Спря за миг на място и лениво, но с набито око огледа фоайето, сякаш търси нещо. Или някого.
Наложил дежурна усмивка на лицето си, Ралф Макдърмид се измъкна от личния асансьор, свързващ мансардния етаж с най-горния. Огледа чакалнята с очакване да види прословутия доктор Сен Жермен, но тя бе празна. С изключение на секретарката, която го гледаше със страхопочитание.
Намръщи се и запита:
— Къде е той?
— Ох, г-н Макдърмид, съжалявам, сър, то стана неочаквано… Г-н Сен Жермен току-що слезе на долния етаж — забравил си бележник с важни данни в „Донк & Лапиер“. Каза, че веднага се връща…
В същия миг си погледна часовника и въздъхна.
— Ох, Боже мой! Обеща, че нямало да му отнеме повече от 10 минути, но вече минават 15-те… Да се обадя ли да проверя къде се бави?
— Обадете се. Но само проверете дали е там или дали въобще е бил там. Нищо повече. Не говорете с него и не искайте да го изпращат отново тук.
Замисли се и реши, че е напълно възможно по някаква си причудлива причина този тип да се е върнал в „Донк & Лапиер“.
Секретарката се обади, зададе въпросите, прекъсна връзката и погледна Макдърмид с недоумение.
— Казаха ми, че не е при тях и изобщо не се е появявал.
В същия миг вратите на асансьора се отвориха с лек съсък, а Макдърмид се извърна. От клетката излезе Фен Дун с деветмилиметров глок в ръка. В широката му длан оръжието изглеждаше като детска играчка.
Очите на секретарката се разшириха от уплаха, ужасено приковани в пистолета.
— Къде е? — почти шепнешком запита Фен.
— Няма го, изчезнал — с омерзение отвърна Макдърмид. — Още преди 15 минути се е измъкнал.
— Все още е в сградата — равно рече китаецът. — Ние я наблюдаваме. Няма да се измъкне. Този път е попаднал в капана.
Джон се оглеждаше напрегнато, изпънал гръб, нещо в него жадуваше за бой. Но си стоеше зад колоната на мецанина и грижливо следеше тримата във фоайето долу. Фен Дун им бе издал тихи нареждания и бе влязъл в асансьора — сам. Индикаторното табло над асансьорната врата скоро показа къде е слязъл. На горния етаж, под мансардния, точно там, където и Смит смяташе, че ще отиде. Е, очакваше го и все пак бе по-раздрусан: вече бе почти сигурно, че Макдърмид го е забавил нарочно с 15-те си минути — да повика и да даде време на убийците си да пристигнат. Което означаваше само едно: председателят и директор на могъщата групировка „Олтмън“ почти стопроцентово не само е играч в кризата около „Императрица майка“, но и пряко замесен в най-кървавите й аспекти.
Междувременно тримата главорези във фоайето се размърдаха и ужким разхождайки се, заеха ключови позиции, завардвайки всички възможни входове и изходи. Не мина повече от минута и Фен Дун се върна, Джон дори не успя да засече излизането му от асансьора. Сякаш с помощта на магия лидерът на глутницата изведнъж се появи в центъра на фоайето и даде някакъв знак на подчинените. След миг се събраха в един ъгъл и навели един към друг глави, започнаха да се съвещават, а будните им очи не пропускаха никой от излизащите навън хора.