По едно време Фен зорко огледа парапета на мецанина и на Смит му се стори, че погледът на китаеца го пронизва. Отстъпи назад и интуитивно опипа беретата на кръста, понахлупи сламената шапка и веднага взе решение. Поприведен, с леко прибрани навътре пръсти на краката, за да си придаде по-превзет вид, той самоуверено се насочи към стълбището и заслиза по него.
Наложи си волята да не поглежда към убийците, макар и те да го измериха с очи. Напрегнат до болка, вървеше към изхода и очакваше всеки миг някой от тях да го спре. Отмина ги и пътят до стъклените врати му се стори безкраен. На прага отново усети нечий жарък поглед в тила или просто така му се стори. Сега вече ще го спрат! Когато това не се случи, стъпи на улицата и изпита неимоверно облекчение.
Пое по улицата, пресече, а слънчевата светлина му се стори невероятно приветлива, повече от приятелска. След малко се върна по отсрещния тротоар, застана точно срещу сградата на „Олтмън Груп“ и зачака.
Глава двайсет и втора
Бе почти тъмно, когато най-накрая Ралф Макдърмид напусна сградата, макар че Фен Дун и хората му излязоха часове по-рано — един по един и бързо поеха в различни посоки, сякаш отиват на определени поръчки. Настъпваше вечерта и тълпите по улиците чувствително набъбнаха. За щастие влажността на въздуха сега се понасяше по-леко и Джон Смит последва ръководителя на „Олтмън“ без особени усилия. Но бе уморен и неспокоен.
Макдърмид стигна до централната метростанция и влезе. Джон изчака двайсетина секунди, купи си билет и го последва. На перона нямаше много хора, но Смит запази нужното разстояние, като се опитваше да провери дали някой друг не придружава или също не следи обекта. Може би го охраняват? Или е някакъв трик. Каза си, че по-скоро е второто.
Влакът пристигна, Макдърмид се качи, Смит след него. В същия вагон, само че през задната врата. Обектът се придвижи напред, докато си намери място по свой вкус — на една от поставените отделно бляскави седалки от неръждаема стомана. Седна и се загледа в пространството, избягвайки погледите на уморените пътници и многобройните цветни реклами. Текстовете бяха на китайски и доста по-различни от онези дни, когато островът все още не бе под контрола на Пекин и всичко бе и на английски.
Джон си избра подходящо място и застана странично спрямо седалката на Макдърмид, като гледаше отражението му в насрещния прозорец. Първият логичен въпрос бе защо човек с ранга на Макдърмид пътува с метрото? Може би отива някъде съвсем наблизо? Или му е писнало от огромните фирмени лимузини и охраната, която не е лично негова, а на друг високопоставен чиновник? Не обича натоварените улици? Едва ли. Икономии? Още по-малко! Но имаше нещо… да — може би не желае никой да знае, дори и фирмените шофьори, къде точно отива? Тц, не беше убедително.
Пътуваха леко, приятно. Макдърмид не се озърна нито веднъж, не прояви нетърпение, очевидно не му пукаше, че е напълно възможно някой да го проследява. След две спирки слезе — на гара Ванчай, в едноименния район. Джон изчака последния миг и чак тогава скочи — когато другият се бе отдалечил почти на трийсетина метра. Излязоха на „Хенеси Роуд“, където Макдърмид закрачи лениво и спокойно, пресякоха онзи район, където навремето са били множеството публични домове. Известен тогава с пищни центрове за сексуални удоволствия и наркотици, днес Ванчай изглеждаше доста западнал. За сметка на това пък тук бавно, но сигурно навлизаше бизнесът. Строяха се множество нови многоетажни постройки и небостъргачи, имаше редица нови хотели, където за добра стая се плаща по три хиляди долара на нощ.
Напъхал ръце в джобовете, Макдърмид вървеше по добре осветена с неонови реклами улица. Тук районът все още се радваше на старата си репутация — около вратите на баровете се въртяха красиви момичета и оглеждаха минувачите. Шъткаха и свиркаха след всеки мъж, който изглеждаше платежоспособен. Заредиха се елегантни заведения, нощни клубове, дискотеки, стриптийз барове, английски и ирландски кръчми. Отвсякъде се носеше зовът на женска плът — за мераклии и самотни мъже.
Само че Макдърмид видимо не се интересуваше от секс. Или поне не и тази вечер. Вървеше си и изобщо не поглеждаше към бляскавите витрини и разголените хубавици. Джон пазеше нужната дистанция и продължаваше да се пита: къде ли отива? По едно време сви в странична уличка и почти веднага след това хлътна във входа на старо тухлено здание в сянката на нова, далеч по-бляскава и исполинска сграда от стомана и стъкло. Улицата бе доволно тясна и тукашните търговци вече прибираха сергиите си. Наоколо се редяха магазини за порноматериали и зрелища, сексшопове с играчки за възрастни и заведения за татуиране. В същото време изходите на множеството съседни бизнес сгради на талази бълваха чиновници — средна ръка хора с изморени лица, служители от големите компании, запътени към домовете си по околните хълмове или покрайнините. Тъжно отражение на обсебилата Ванчай шизофренична обстановка, помисли Смит.