А положението се усложняваше още повече — изцяло по негово недомислие. Клекна до разбитата рамка на вратата, надникна към поредицата асансьори. Тук бе най-добрият стратегически пункт: можеше едновременно да следи коридора и втората врата в помещението. Отвън се появиха още двама, приклекнаха край ранения си колега, зачакаха Смит да подаде глава.
А той се върна при кушетката, преобърна я и изтика към входа доколкото можа, ужким барикада. Вятър и мъгла. Залегна встрани. Чуваше шумовете откъм коридора — там вече нещо крояха. Дебнещи жертвата си ловци — приближават се, стесняват клопката. Наложи си да лежи неподвижно, макар че го избиваше на лудост. Внезапно взе решение, преброи до десет, подаде ръка навън, пусна изстрел.
Проехтя силен стон на болка и гняв, в същия миг втората врата се отвори с трясък и напосоки заваляха куршуми. Джон за късмет бе доста встрани, кръвта биеше в слепоочията му, сърцето му бумтеше досущ далечен тъпан. Изскочи едър мъж с портативен картечен пистолет в ръце. Смит го изпревари — куршумът му го намери в гърдите, отхвърляйки го право в прозореца. Тежкото тяло разби стъклото, инерцията го изтласка навън, а предсмъртният му рев проехтя надалеч.
Джон издебна миг, надникна през кушетката. По коридора се прокрадваха трима. Стреля два пъти, онези залегнаха. Но докога? Ами другата врата — през нея всеки миг можеха да нахлуят още хора. Не знаеше колко са общо на брой. Провери патроните. Няколко в пълнителя, резервна пачка. Но Макдърмидовите хора сигурно са доста повече, а вероятно вече са и координирани. Неизбежно бе да нападнат едновременно — през двете врати. И тогава… Или ще го убият, или ще го заловят. Кое ли ще предпочетат?
По челото му изби ситна пот. Интуитивно усети следващата атака, застана на коляно. Този път нахлуха през вътрешната врата — двама, по-изобретателни отпреди. Опитаха да се разделят, хвърляйки се в противоположни посоки, а той трябваше да следи и коридора. Откри огън напосоки, безразборно — разлетяха се отломки от столове и маси. Двамата се върнаха, а той изхвърли празната пачка, презареди.
Изведнъж забумтяха изстрели някъде в съседство. Кой и откъде стреляше? Непосредствено отвън бе тихо. Да залегне ли или да остане на коляно? И отново се загърмя: този път разбра, че стрелят в коридора. И не срещу него…
Събра смелост, надникна. Ето ги — общо четирима, заедно с двамата, които преди минутка го бяха нападнали откъм вътрешната страна. Още двама, изглежда, онези, които бе само ранил, лежаха в една от асансьорните клетки, а вратата бе застопорена с нещо като клин. Четиримата стреляха към далечната страна на коридора. Един го усети, извърна се, пусна няколко куршума към него — колкото да го накара да залегне.
Отвърна на огъня, прикри се отново в стаята. Отвън се чуха яростни ругатни, още стрелба, тропот на крака. Ясно чу и типичното съскане на пневматични асансьорни врати. Заслуша се. Сега в коридора цареше тишина. И в съседната стая бе тихо… Дали наистина бяха побягнали по някаква си неизвестна нему причина? Или играят пореден трик?
Помисли, отново реши да рискува и надникна. Коридорът бе пуст и в двете посоки. Тишината направо тежеше. Някъде пукаха стари дъски, на по-горния етаж се чу пусната в нечия тоалетна вода. Дълбоко пое въздух, избърса морно чело. Погледна към убития на пода в стаята. Придвижи се към него на четири крака. В джобовете му нямаше нищо интересно.
Разочарован, скочи на крака и се втурна в съседното помещение. Видя голяма маса за масаж, шкаф, стол, портативно радио с плейър за компактдискове. Навсякъде зееха куршумени дупки. Вятърът тихо шумолеше през разбития прозорец. Сега вече чу полицейските сирени — пристигаше хонконгската полиция. Във втората стая също имаше врата към коридора. Излезе през нея, отново се огледа. Нямаше никой, а по циментовия под тъмнееха следи от кръв и доста гилзи, по стените множество дупки. Тръгна към асансьорите, хванал беретата в две ръце. Отмина ги, стигна до последната врата в коридора. Беше отворена. Надникна с насочен напред пистолет и погледът му се спря на вече познатата китайка с черни дрехи и смешна островърха шапка. Седеше на пода, облегната на стената, а деветмилиметровият глок сочеше право в него. Гледаха се един друг над пистолетните дула.
— Коя сте вие?
Без да сваля оръжие, жената отвърна на стопроцентов американски английски.
— Я гледай ти! Май ти става навик да ми прецакваш операциите. Откъде се взе точно сега?