За безпокойството му значително бе допринесло и прочетеното му от капитан Червенко конско относно начина да носи дежурството. С нужното търпение, внимание и буден ум — бе рекъл командирът. Особено когато следиш кораб, който може да кривне натук-натам, без това непременно да значи, че си е променил курса.
— Никога не бързай да правиш заключения относно действията на неприятеля, мичман — го бе поучавал Червенко. — Събери достатъчно информация, преди да ангажираш собствения си кораб. Постави се на мястото на онзи насреща ти и помисли какво би направил той! И накрая, не прибързвай! Винаги си проверявай данните…
— Слушам, сър — чинно бе отвърнал Канфийлд, огорчен и унизен в собствените си очи от командирските думи.
Отново го бодна далечен гняв, напоследък му се случваше често. Това промени насоката на мислите и прогони образа на потъващата фрегата и клаустрофобията. Погледна си часовника и затича надолу по стълбата към тясното помещение на центъра.
Старши радарният оператор Фред Боум се бе облегнал на стола, отпиваше диетична кола от кутийка. Още от вчера по екраните не се бе появявало нищо друго, освен „Императрицата“, както вече я наричаха всички на „Кроу“. Продължаваха да я преследват и макар в началото това да бе донесло известна възбуда, сега хората бяха вече поизморени, позагубили интерес. Идваше новият ден с все същите писукания на екрана. А излезеш ли на палубата, виждаш все същия далечен силует на хоризонта. Дааа, скуката е опасно нещо, лош съветник — това Канфийлд го бе чел и слушал стотици пъти.
Внезапно му хрумна да повтори на своите хора получените вчера от капитана поучения. Само че се получи негова версия на капитанските думи.
— Ей, момчета, я внимавайте за минутка. Събудете се и се стегнете! Всеки шибан миг е възможно командирът да даде заповед за действия. Значи, затова трябва да сме готови. Да не изпускаме неприятеля от очи. И никога да не прибързваме със заключенията относно действията му. Струва ви се ала-бала, нали? Но имайте предвид, че всеки миг могат да ни нападнат! Да ни сгащят неподготвени, така да се каже! Не знаем какво носи китаецът на борда, нали? Нито какво ни крои. Може да имат скрити дългобойни оръдия или ракети. Винаги се поставяйте на мястото на онези отсреща и мислете как биха могли да постъпят!
— Тъй вярно, сър — отвърна един от младите оператори.
— Така е, мичман, прав си — рече по-възрастният радист.
— Предпочитам да направят нещо, вместо…
— Точно така, шефе.
— Слушай, какво може да…
— Я гледай… — изцъка застаналият пред радарния монитор Боум.
За миг никой не реагира. Просто приеха възклицанието на другаря си като още един отзвук на всеобщата скука и инерция. Или Боум се майтапеше? Сетне очите на екипа почти едновременно се насочиха към мониторния екран.
— Докладвай, старши! — остро рече стресналият се Канфийлд.
— Засякох нещо! — възбудено отвърна Боум, забравил да добави задължителното „сър“. — Май имаме нов обект!
— Спокойно, Боум — надвеси се към него мичманът. — Май или си сигурен?
Дежурният посочи мигаща точка, почти в края на екрана, значи откъм кърмата на „Кроу“.
— Ниско долу, сър. Нещо по-дребно…
— Къде?
— Зад нас.
— На какво разстояние?
— На може би 15 мили.
— Радиосигнал има ли?
— Не улавям нищо, сър.
Канфийлд отново се наведе към екрана, само че мигащата точка бе изчезнала.
— Къде, по дяволите, отиде?
— Там си е, сър. Само че е ниско и я прикриват вълните отзад. Повярвайте ми — там е и се приближава.
Канфийлд не забелязваше нищо, лъчът продължаваше да се върти.
— Сигурен ли си, че не е атмосферна аномалия? Повърхностно вълнение, смущения някакви?
— Убеден съм, че не е аномалия — отвърна Боум, само че сега в гласа му вече не звучеше същата увереност. — Просто обектът е по-малък.
— Но се приближава?
— Тъй вярно, сър. Всъщност ние намаляваме скоростта, за да не скъсяваме разстоянието до китаеца.
Канфийлд отлично знаеше, че „Императрицата“ не вдига повече от 15 възела, и то максимално, при което корпусът й се натоварва.
— Дявол го взел! — възкликна отново Боум. — Ето, пак се появи и пак изчезна.
Вдигна очи към Канфийлд и пак каза:
— Сигурен съм, че го видях, сър. Ей тук беше, мигаше…
— Мичман! — този път гласът дойде отляво, беше на сонарния оператор първи клас Матю Хейстингс.