— Какво има, Хейстингс?
— И аз го улавям — точно зад нас е — викна операторът и поднесе слушалки към Канфийлд.
Мичманът притисна едната полусфера към ухото си.
— На какво разстояние?
— Там, където я засече Фреди.
Канфийлд извърна глава към Боум.
— Боум, какво става при теб?
— На радара не излиза нищо, сър.
Канфийлд впи очи в Хейстингс.
— Каква е скоростта?
— Около двайсетина възела, двайсет и един…
— Да не е кит?
Напълно бе възможно. Кит, не особено голям, плаващ малко под повърхността. От време на време се подава, а пяната и вихровите вълни от корабните витла влошават радарния образ.
Хейстингс обаче бе настроен скептично.
— Може, само че китовете не плават толкова бързо, освен ако е уплашен. Я почакайте…
Сега сонарният оператор наклони глава и вдигна ръка във въздуха, едновременно възбуден и силно съсредоточен.
— Пропелери, сър. Определено. Обектът има двигател.
— Сигурен ли си? — високо попита Канфийлд.
— Мамка му! Сър, това е подводница! Догонва ни!
За миг настъпи пълна тишина — както става на телевизионен екран, натиснеш ли бутона „Без звук“ на дистанционното. В следващата секунда в комуникационно-контролния център се възцари огромно напрежение. Канфийлд се поколеба. Възможно ли бе да е подводница? Но пък два източника подават сходни данни — според Хейстингс може да е лека подводница, потопена току под повърхността, само кулата й се подава. Сетне се потопява, затова образът при Боум изчезва. Има ли намерение да напада? Защо се потопява? Въпроси много… Думите на капитана Червенко отново шеметно се завъртяха в съзнанието му: „не прибързвай… мисли, проверявай…“.
— Можеш ли да определиш типа подводница?
— Не мога, сър — отвърна Хейстингс с горчивина. — Единично витло, поне в това съм сигурен. Тихи двигатели, обаче има нещо нередовно… Приемам неравен сигнал, досега не съм чувал подобно нещо…
Замълча, отново се заслуша.
— Не е от нашите. Това мога да гарантирам.
— Конвенционална или ядрена?
— Определено ядрена, но не е съветска. В смисъл, не е руска. Тях ги познавам. Тази е малка, изглежда приспособена за бързи нападения, ядрена.
— Да не е британска?
Хейстингс поклати глава.
— Не, прекалено е малка. И не звучи като техните.
Отново изгледа мичмана.
— Ако разрешите да направя предположение, сър? От онова, което са ме учили, звучи като старите китайски подводници, клас „Хан“. Сега разработват нов тип, но не зная дали са готови. Освен това ясно чувам типичното за стар съд звучене.
Отново настъпи тежка тишина, а Хейстингс се заслуша пак.
— Приближава се, сър.
— На какво разстояние е?
— Десет мили.
Канфийлд кимна. В гърдите усещаше голяма тежест. И все пак извика:
— Спаркс! Обади се на мостика. Веднага!
Червенко бе на мостика и говореше с Биенас, когато от комуникационния център докладваха.
— Поемай командването, Франк, и се подготвяй за действие. Всички по местата! Аз слизам долу.
— Слушам, сър.
Капитанът заслиза по стълбата и скоро влезе при екипа на Канфийлд.
— Е, Моуз, казвай.
Канфийлд разказа поред за всичко, което се бе случило от мига, когато Боум засече трептящата на екрана точка.
— Добре. Сигурни ли сме, че подводницата е китайска?
— Хейстингс твърди, че не може да я идентифицира по друг начин, сър.
— Аз имам известен опит с този клас подводници. Може би…
В същия миг се обади сонарният оператор:
— Сър! Намалява скоростта!
Капитан Червенко пристъпи към него.
— На какво разстояние е, Хейстингс?
— Пет-шест мили, сър!
Очите на оператора се присвиха, напрягаше всички сетива да улови сигнала максимално точно.
— И определено забавя…
— Да улавяш нещо друго?
Хайстингс се съсредоточи отново.
— Не, сър. Само витлото и мисля, че намаляват оборотите…
— Изравнят скоростта с нашата ли?
Хейстингс вдигна очи, впечатлен от компетентността на командира.
— Да, сър, мисля, че точно това правят.
Червенко кимна.
— Преследват преследвача.
Хората от екипа се спогледаха разтревожено.
Червенко се усмихна, обърна се към Канфийлд: