Майорът наблюдаваше това действие с безизразно лице, но вътрешно бе ужасно неспокоен и развълнуван. Сетне писмото бе в ръката му, оттам в джоба и агентът се измъкна по същия начин, по който бе дошъл — през задната врата.
Минаваше един часа след полунощ. Пан застана спотаен в мрака и потрепери — зимата в Пекин вече настъпваше. Но трябваше да размисли, беше озадачен, а то си имаше сериозна причина. Ню Цзянсин видимо подозира Вей Гаофан в корупция, най-малкото в корупция… но има и нещо друго. Абсолютно има. Самият Пан вече се досещаше, че между Гаофан и „Императрицата“ трябва да има връзка. Сега даденото му писмо носеше известно успокоение. Поне е под преките заповеди на всесилния Бухал. Е, заповеди, ама пък…
Хонконг
Когато отвори очи, наоколо имаше само мрак. Мрак и мрак, черен, мастилен. Вонеше на мишина, на мръсотия и застояло. Някъде наблизо притича плъх, позна го по изцвърчаването. Джон настръхна, заслушан, очакващ специфичния шум на още ноктести лапи по пода, особените, остри звуци. Но такива не се повториха. Нямаше други плъхове, нямаше гласове, трафик, крясъци на нощни птици…
Някъде пред него се появи мъничка светла точка. Напрегна очи, за да види по-добре тъничкия сноп светлинка. Усети го по лицето си — топъл, дори горещ, но знаеше, че това е само една илюзия, опряна на надеждата. Илюзия и пространствена измама, причинена от абсолютния мрак, безмълвен, далечен, безплътен, без измерения. Просто черен, мъчителен.
Но ето, ето го отново снопчето светлина. Този път разбра, постепенно, адаптирайки се към мрака, че не е илюзия, истинско е. Сега концентрира всичките си сетива и усилия върху него, раздвижи глава и схванатия си врат, отваряше и затваряше очи, докато накрая улови и задържа стаята в някакъв фокус.
Беше поставен на стол, краката му завързани на глезените. Някой в момента завързваше ръцете му отзад, здраво, болезнено. Найлоновото въже се бе впило жестоко в кожата, вероятно на места я бе разкъсало. Светлинката не бе дупка в стената или тавана, а отражение в ъгъла на неголяма сребристо метална кутия, закачена високо на стената. Отражение на светлина, идваща иззад ъгъла, пред Джон и отляво. Помещението бе във формата на буквата Г, столът със самия него бе поставен в дъното на по-дългата й част. Вече ориентиран, се почувства някак си по-добре. Обзе го нещо като еуфория, сякаш отново бе стъпил на твърда земя, сякаш нещата се връщаха в нормалното си състояние и измерения. Сякаш светът бе отново около него, реален и… и тогава всичко си дойде на мястото. Припомни си прибързаната, измамна радост, че е намерил митническата декларация, подписаната с инициалите РМ бележка. Съдържанието й — че декларацията я няма, арогантността на шефа на „Олтмън Груп“… внезапно лумналата светлина, Фен Дун и главорезите му.
Сам си беше виновен. Бе направил една от най-тъпите грешки — така се бе залетял, че бе забравил всякаква предпазливост. Както и преди — всъщност правеше поредица от грешки. При това сега не усещането, че ще умре, го притесняваше най-много. Защото отдавна вършеше все една и съща, фатална по същността си работа, съдържаща именно тази опасност — да си загубиш живота. Винаги бе очаквал това някога да му се случи. Обаче не, не смъртта го плашеше, раздрусан бе от собствения си провал. Провал необратим, защото сега страната му е изправена пред смъртоносна конфронтация без никакви други опции. С мъка долови отварянето на врата някъде отвъд чупката на буквата Г. Блесна светлина, заслепи го за миг. Някой излезе, друг влезе. Когато очите му отново привикнаха с нивото на мрака, пред себе си видя Фен Дун. Бе сам, смръщен.
— Ти ни докара страхотно много неприятности, полковник. Не обичам хората, които ми носят бели.
Говореше почти шепнешком, с глас като от коприна, добре модулиран, равен. Видимо не бързаше за никъде. Пристъпи към Смит с плавни, точни движения.
— Странен цвят на косата имаш — рече Смит. — Нетипичен за китаец…
Добре отмереният удар попадна в лицето му, завъртя го и столът се сгромоляса на пода, а главата на Джон се цапна здраво в дъските. В частицата от секундата между удара и болката схвана едно: Фен е толкова светкавично бърз, че той просто не забеляза движението на ръката му. Агонията бе жестока, усети кръвта, потекла от носа и встрани по лицето. Минаха няколко секунди, през които всичко около него се въртеше, сякаш се носи в облак разноцветни багри.
Сетне очите му се избистриха, нещата си дойдоха във фокус. Болката постепенно утихна, а двама, които така и не бе забелязал, го вдигнаха заедно със стола. Лицето на Фен бе над него, на двайсетина сантиметра разстояние, гледаше го от упор, очите му светлокафяви, кръгли, изглеждат като празни търкалца.