— Това бе само нежно потупване за здрасти, колкото да се концентрираш, полковник — рече Фен. — Досега демонстрираше добри умения и интелигентност. Затова тепърва не се показвай като тъпанар. Няма да губим време в празни дискусии кой си ти и какъв си. Интересува ме само едно: за кого работиш?
Джон преглътна:
— Полковник Джон Смит, лекар по медицина, учен от Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ (АИМИИБ)…
Вторият удар бе не повече от звучна плесница. Отхвърли главата му странично, но пак потече кръв и ушите му забучаха.
— Теб те няма във ведомостите на никой американски разузнавателен център. Защо? Казвай! Нов таен отдел на ЦРУ ли? АНС? Или другаде…?
С подути, подпухнали устни, които затрудняваха говора, Джон изфъфли:
— Жа койту ши ишкам…
Този път шамарът бе от другата страна. Стаята отново се разлюля, но столът не падна. С мъка загря, че онези двамата държат стола, докато Фен го бие.
— Ти не си обикновен агент — заяви Фен отново. — Къде докладваш?
Сега изобщо не почувства, че устните му се движат и почти не разпозна гласа си:
— А ти кой ши?
Облиза устни, напрегна се, пооправи говора:
— Не си от ДОБ. Кой ти каза, че не съм от ЦРУ или АНС? Макдърмид ли? Някой вътрешен човек…
Последваха два светкавични удара — съвършена комбинация. Мярна му се бяла, изпепеляваща светлина, последва я разкъсваща болка, която го заля, погълна го, сетне потъна в милостив мрак. Нещо далече, далече в съзнанието му повтаряше, че мъчителят му е бил прочут боксьор, професионалист от класа… само че удряше прекалено лошо… прекалено лошо… прекалено лошо… лошо…
Ралф Макдърмид се появи зад Фен Дун.
— По дяволите, Фен! Сега като е в безсъзнание, кой ще ни каже каквото ни трябва, питам те аз? Кажи ми?
— Силен е като бик, я какъв е здрав. Мъжага и половина. Нищо няма да каже, ако не го заболи както трябва, ако не се уплаши от болката, от смъртта, от мен…
— Нищо няма да каже, особено ако вземе да умре.
Фен се усмихна по типичния си, вдървен начин.
— Ето, в това е тънкостта, тайпан. Ако не повярва, че ще го убием, няма и да проговори. Естествено, че ако умре, няма да каже нищо. Но за това става дума — човек трябва да открие фината граница между двете състояния. Моята работа е да го убедя, че съм достатъчно свиреп и безпощаден, за да го убия и без да искам, случайно. Е, като схване, че бруталността ми може неволно да го изпрати на онзи свят, ще пропее. Иначе ще привикне към болката и ще започне да я възприема еуфорично, тогава го пиши бегал…
Макдърмид потръпна от думите, внезапно самият той уплашен от Фен.
— Добре де, ти си експертът по болката.
Фен Дун мигом усети страха в шефа на „Олтмън“ и се усмихна.
— Сега вече разбирате. Ето, този вид реакция очаквам от него. Нищо няма да научим, докато устата му не се скове от удари и бой. Ще посинее, едвам ще говори, едвам ще мисли, но достатъчно, колкото да разберем онова, което искаме.
— Няма ли други методи, не толкова физически? — глухо запита Макдърмид, загледан в разбитото лице на Смит.
— О, ако трябва и до тях ще стигнем. Не се безпокойте. Няма да го убия. Напротив — ще ви каже всичко, което ви е нужно.
Макдърмид кимна. Опасяваше се от непредсказуемостта на този жесток бивш военен, но имаше и още нещо. Най-вече го плашеше усещането, че Фен му се надсмива, и то не само зад гърба, както бе станало и с другия му работодател Юй Юнфу. По онова време обидното му поведение не бе така натрапчиво, защото докладваше за Юнфу пред самия него — Макдърмид. Но по-късно, когато Фен упражни немалък натиск, за да изпратят подводница подир фрегатата „Джон Кроу“, Макдърмид започна да се безпокои здравата.
На този етап вече се изясняваха някои мъгляви досега неща: Фен има сериозни връзки — и във военната област, и в китайското правителство, — и то на ниво далеч над позицията си в живота. Такава, каквато претендираше, че има сега. Може би работи и за някой от китайския елит? Досега Фен твърдеше, че китайските му връзки изпълняват желанията на Макдърмид — срещу възнаграждение, разбира се, — затова американецът с готовност му плащаше големи пари и предпочиташе да пренебрегва грубостта му. Но пък и той — Макдърмид — да не е вчерашен? Да не би да е постигнал финансовото си могъщество, като е пропускал очевидното? Да, Фен има особени връзки. Да, Фен е опасен. Все още съумява да го контролира, но докога? И каква ще се окаже цената за това?