Глава двайсет и седма
Събота, 16 септември
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Срещата с правителството мина, Конгресът бе също уведомен за задаващата се криза с Китай. Сега понесъл в ръка голяма чаша с кафе, Кастила се запъти към стола си начело на конферентната маса в ситуационната зала за спешни заседания. Прозорци нямаше, тук бе контролният център за светкавични действия на правителството в кризисни ситуации. Съветът на началник-щабовете присъстваше в пълен състав, някой от министрите, както и всичките цивилни президентски съветници, вече се бяха настанили по местата си, прелиствайки документи, разговаряйки тихичко със съветници и помощници.
Президентът почти не ги забелязваше, а продължаваше да размишлява за може би неизбежната криза. За милионите американци, които вършат ежедневните си задължения и работа, без изобщо да се досещат, че е напълно възможно да ги сполети голяма беда. Като напълно реална война с Китай. Да, защото ако информацията изтече точно сега, както подозираше, че ще стане, току-виж медиите раздухали новината по типичния си начин, разпалвайки неизбежна истерия. Не за някакво оспорвано спортно събитие, не и за секретни операции срещу опасни терористи или дребен локален конфликт в някоя държавица, където има риск за шепа американци — по-малко на брой от загиващите в пътни инциденти през уикенда. Не, не за каквато и да е угроза. Не и за каквато и да е война, а за война истинска — мащабна… която ще изригне като огромен вулкан и ще продължи денонощно, без край и перспективи. А мъртвите ще бъдат стотици хиляди, милиони — синове и дъщери, деца, възрастни. Ще бъдат пометени общество и институции, държавата като цялост. Войници ще пристигат у дома в чували ежедневно, безспирно. Китай…
— Сър? — обади се глас до него.
Беше Чарлс Аурей.
Президентът примига и излезе от унеса. Веднага забеляза погледите на присъстващите — сериозни или строги, ядовити или загрижени. Всички го гледаха очаквателно, напрегнато.
— Извинете ме — рече той. — Привидяха ми се ужасите и призраците на една война в миналото, а може би и в бъдещето. Но не и в настоящето. Някой от вас в състояние ли е да я види?
Множеството лица реагираха според собствените си виждания, вярвания, природа. Някои шокирани, че техният президент и практически главнокомандващ току-виж се оказал пораженец… Да се бои от онова, което може да ги сполети? Други видимо вярваха в решимостта му, не го намираха нито за уплашен, нито за истерично зовящ за кръвопролития, просто виждаха в него лидер волеви, спокоен, подготвен… Сериозен и спокоен в навечерието на неизвестното, днес или утре… Очите на неколцина пък блестяха с тих възторг за предстоящите събития, замечтани за големи подвизи, награди и чест, място в историята.
— Не, сър, всъщност едва ли — тихо отвърна адмирал Броуз, надявайки се, че говори от името на всички. — Никой не може. И се надявам, че няма и да се наложи.
— Амин — побърза да добави министърът на отбраната Стантън с блеснали очи. — Но така или иначе, трябва да се подготвим. Може би ни очаква война с Китай. Е, ще се справим ли?
Последва тишина оглушителна, отговор, в чийто смисъл никой не би могъл да се усъмни. Президентът погледна чашата с кафето, но вече не му се пиеше, а в устата му горчеше.
— Ако разрешите да заявя също и от името на колегите от ВМС и ВВС — осмели се началник-щабът на сухопътните сили Томас Гереро, — отговорът е не. Не сме готови… Практически не сме. Планирали сме, подготвяли сме се, обучавали сме персонала точно за обратното. Нуждаем се от…
Междувременно се изправи генералът от ВВС Брус Кели и го прекъсна:
— Позволете ми, при цялото си уважение, да изразя противното мнение. С дребни изключения, бомбардировъчните ни подразделения са на ниво за всякакъв вид война. Смятам, че се налага да преосмислим някои идеи за тактиката на изтребителните звена, но то по-скоро важи за бъдещето. При нас проблемите са дребни.
— Е, за Бога, казвам ви истината — не сме готови — рязко се противопостави Гереро. — Казвал съм го и преди, повтарям ви го и сега! Армията е съсипана — фигуративно казано, й липсва костно-мускулната система — онези компоненти, от които тя има нужда за продължителна, опасна война лице в лице с противника, и то над безбрежна по мащаби територия с огромно население. Нужна ни е армия гигантска, нужна ни е и национална воля за борба!