Сега заприлича на човек обречен, очакващ най-лошото, готов почти за всичко.
— Изглежда, загубихме полковник Смит.
— О, не! — дълбоко пое дъх президентът. — Какво е станало?
— Нямам точна идея. При последния разговор той тъкмо отиваше в „Донк & Лапиер“ с намерение да проникне и разбие сейфа…
Наложи се да се връща назад и да разкаже на Кастила по-ранните действия на Смит около проследяването на Макдърмид, капана в онази сграда, намесата на Ранди Ръсел.
— Агент Ръсел, а?
— Не помните ли? Тя е изпратеният от Арлийн заедно с Кот агент в Манила, където той се срещнал тайно с Макдърмид в скъп публичен дом. И Смит докладва за нея.
— О, да, сега си спомням. Сетне какво стана?
— Смит поиска специални материали за проникването и отварянето на сейфа. Цялата тази операция едва ли му е отнела повече от час. Максимум 90 минути. А сетне изчезна.
— Значи дори и да е имало още едно копие в сейфа на „Донк & Лапиер“, вече и то е унищожено?
— При положение, че Смит е убит или заловен, смятайте, че е точно така.
Кастила си погледна часовника.
— Колко време можеш да му дадеш още?
— Алармирал съм всичките си местни хора да търсят. Час, два… три, сетне ще взема крайни мерки. Винаги е възможно да е заловен, все още да го разпитват. Да издържи на разпит с мъчения. А местните да го намерят и освободят. Обаче…
— Обаче декларацията така или иначе няма да получим?
— Да, Сам — Клайн изостави официалността и заговори с приятеля си от млади години. — За съжаление вероятно са я унищожили.
— А Смит е мъртъв.
Клайн сведе очи и отвърна с напрегнат глас:
— Виж, за Бога, надявам се да не е така. Но е много вероятно.
Президентът закима, раменете му сякаш увиснаха.
— Добре, но не унивай, Фред. Винаги има начин. Ще намерим друг изход.
— О, да, разбира се.
Известно време мълчаха и тишината отлично издаваше фалша на изразения и от двамата оптимизъм.
След малко Клайн тихо настоя:
— Моля за пълен достъп до информацията на ЦРУ, получена от агент Ръсел и нейния екип.
— Ще говоря с Арлийн.
Клайн кимна, сякаш повече на себе си.
— Изглежда, ще има смисъл да опитаме операцията с тюлените. Разкрият ли химикалите, май е най-добре да превземат кораба и да ги изхвърлят зад борда, преди подводницата да ги е усетила… така радикално разрешаваме проблема и няма да има значение…
— Че декларацията е унищожена и че Смит е мъртъв ли? Винаги ли е такава съдбата на хората, които ти вършат работата?
Клайн наведе глава, но бързо вдигна очи и твърдо възрази:
— Имах предвид окончателната загуба на декларацията, не и смъртта на Джон, Сам. Но в крайна сметка да, Сам, така е — рано или късно това се случва на повечето от нас.
— Шпионаж… сигурно е ужасна работа — подметна президентът.
— Донесох ти лоши новини, Сам, съжалявам.
— И аз, Фред. И аз. Но ти благодаря, стари приятелю. Е, довиждане.
Клайн излезе, Кастила остана още дълго време, загледан в зелената трева отвън, смълчан. Знаеше какво трябва да нареди, но не му се искаше, нито му бе комфортно да го направи. Мразеше Да издава заповеди на когото и да било да рискува живота си за родината, както се казва в старото патриотично клише, макар и да знаеше, че именно това се очаква и от него, и от останалите длъжностни лица. Всеки с дълга си — за каквото е бил избран, каквото е поел да върши. И той бе участвал във война и знаеше, че никой не отива доброволно или с радост на смърт. Но имаше още нещо: надеждата умира последна.
Въздъхна дълбоко. Всъщност въздъхна ли или си пое въздух? И пак се хвана за телефона.
— Свържете ме с адмирал Броуз!
След половин минута телефонът иззвъня и адмиралският глас избумтя в ухото му:
— Слушам ви, господин президент.
— Колко време ти е нужно да качиш екипа тюлени на „Кроу“?
— Но те са си там, сър. Позволих си тази свобода.
— Така ли? Е, добре тогава. Предполагам, че не си първият командир, направил подобно нещо зад гърба на неспособния си да вземе бързо решение президент.
— Не, сър, не мисля така. Мога ли да попитам сега взел ли сте решение?
— Затова ти се обаждам.
— Ще действаме ли, сър?
— Да. Ще действаме.
— Ще предам заповедта ви.