— Не искаш ли да знаеш защо, Стивънс?
— Не ми е това работата, г-н президент.
— Добре… и, адмирале… — поколеба се за миг Кастила. — Дръж ме в течение.
— Слушам, сър. Каквото науча, на секундата ще го знаете и вие.
Затвори телефона и неочаквано в паметта му се завъртя спомен за четен преди доста години в биография на Ото фон Бисмарк цитат. Само че как беше точно? Нещо в смисъл, че… една личност придобива морална стойност в мига, когато реши, че е способна да умре за принципите си… Е, той поне не си рискува живота за принципите си, но пък рискува бъдещето си, което не е чак толкова важно, много по-важно е бъдещето на страната му. Това може би не е достатъчен ангажимент в очите на онези строги и старомодно взискателни прусаци, но пък на него тежи достатъчно.
Глава двайсет и осма
Неделя, 17 септември
В Арабско море
Напрежението ядеше отвътре неголямата група кадрови офицери на „Джон Кроу“. Не ставаше дума за конвенционална бойна тревога, която често се оказва фалшива — я повреда в двигателите, я аварирал, търсещ помощ съд в открито море. Не, тяхното бе съвсем друго. Една грешчица и в резултат не само губят живота си, а и стават причина за война.
В комуникационния център командирът Червенко тъкмо приемаше заповедите на адмирал Броуз. Слушаше целият превърнат във внимание, а присвитите му от години взиране в бурното море очи сега приличаха на лазерни снопчета.
Накрая свали слушалките и се обърна към капитан трети ранг Гари Козлов.
— Действайте.
— Слушам — отвърна Козлов.
Не бе изненадан, отдавна бе познал, че именно така ще стане. Сега само запита:
— Готов ли е хеликоптерът?
Козлов бе от онези изключителни тюлени, за които шаблонизираното служебно арго казва: само мускули и мозък. Висок, жилав и безкрайно горд с професията си, вършеше всичко динамично и прецизно. Присъствието му в центъра бе като сноп бляскава светлина, успокояваше и вдъхваше на присъстващите спокойствие и надежда.
— Имате го след десет минути.
— Ще сме готови.
Червенко кимна, не се и съмняваше.
— Запомнете, капитане, мото номер едно на мисията — пълна тайна: не сте били там. При първия знак, че ви подушват, и изчезвате!
— Слушам, сър.
— Тук ще следим и подводницата, и „Императрицата“ всяка секунда, изкъсо. Подуша ли нещо накриво, мигом ви изпращам сигнал за отказ. Радиовръзката няма да прекъсваме, разбрано?
— Тъй вярно, сър.
— Късмет, Гари!
— Благодаря, Джим — Козлов се усмихна. — Чудна нощ за чипкане, а?
На тъмната палуба го очакваха четиримата му тюлени — целият екип, — облекли костюмите, готови. Щом се появи, наскачаха и го заобиколиха. Козлов грижливо огледа екипировката им.
— В изправност ли са магнитните котки?
В ответ получи колективно „тъй вярно!“ и нареди:
— На хеликоптера!
Закрачиха назад към кърмата, където бе машината — „Сийхоук“ SH-60, откроила тъмен силует на фона на хоризонта, прилична на гигантска хищна птица. Вятърът бе лек, понесъл фин дъх на дизелово гориво и морска сол. До хеликоптера, готов за операцията, закачен за спускателни механизми, лежеше специализиран боен сал на име „Зодиак“, каучуков, със свръхмощен електродвигател и хиляди специфични приспособления.
Петимата качиха сала и наскачаха в машината, двигателите зареваха и голямата птица бързо набра височина, сетне плавно зави вляво. Със загасени светлини, тя мигом се сля с нощния мрак и чернеещото долу море и се устреми към „Императрицата“ — на около десетина мили отпред. Вятърът засвистя около нея, разсичан от мощните витла.
Ушите на водача бързо привикнаха с шума и той се взря в разбунената вода отдолу. Обхвана го странно безпокойство, а то не бе типично за него. Обучен ли си както трябва, знаеш, че и ти, и твоите момчета ще се справите отлично. Защото в тяхната професия подготовката е единствената гаранция за успех. Само че днес за пръв път използваха нов модел на „Зодиак“ и нов тип катерачи — магнитни котки, разработени специално за работа от хеликоптер при тайна абордажна операция на движещ се в морски условия съд. Познаваха си задачите, владееха екипировката, обаче не бяха имали достатъчно време да изпипат всичко за работа в един наистина опасно комплициран сценарий.
Козлов имаше пълно доверие в хората си и вяра в самия себе си. Иначе не ставаше за тюлен. И все пак… Отърси се от мрачните мисли и отново се взря надолу. Вече наближаваха „Императрицата“, всъщност бяха почти над нея, движейки се точно по план във времето и пространството. Корабът плаваше с не повече от десетина възела в час. Козлов ясно различаваше товарите на частично осветената палуба с обичайните въжета, приспособленията, люковете на трюмовете. На мостика забеляза и трима китайци, но по дрехите не можеше да познае кой е офицер и кой — обикновен моряк. Ако изобщо имаше офицери, разбира се. Но и тримата сочеха хеликоптера с гневни физиономии и това отново го разтревожи. Нямаше ли да открият огън?