— Чувам. Все още не са ме оглушили.
Говореше едвам, през подути, посинели устни, болката си личеше зад иначе приветливия тон. Но изправи глава и се усмихна.
— Страшно работиш, впечатлен съм.
Ранди въздъхна облекчено, сетне изведнъж се разгневи.
— Значи през цялото време си слушал, дявол те взел?
— Хайде, хайде — само накрая чух…
Ранди постави пръст на устни, поклати глава и му даде знак отново да отпусне глава. Изправи се и бавно обходи заключената стая. Огледа пода, стените, тавана, сякаш търси изход. Всъщност очакваше да открие подслушвателни устройства и камери за вътрешно наблюдение. Но камери наистина нямаше, не успя да забележи и нищо друго подозрително, столовете бяха единствените мебели. Върна се при него и добави тихо:
— Е, не виждам бръмбари или маймунки, но за всеки случай… ти какво чу?
— Достатъчно. Майсторски ме „издаде“ — отлична идея, единственото, на което биха ти повярвали. А „руският“ номер беше направо гениален. Не знаех, че си толкова добра актриса — само как скимтеше и лазеше — няма да го забравя. Неустоим талант имаш като ревла.
— Брей, мерси за топлите думи, сгряват ми душата — иронично рече тя. — Но не променят ситуацията. Затова мисли бързо, ако не искаш да ти опекат краката… вероятно скоро ще се върнат.
— Напрягам си главата вече доста време… какво знаеш за едрия тип с червената коса?
— Фен Дун ли?
— Да, и аз го познавам под това име.
— Шанхайски наемник. Бивш военен, партизанин, авантюрист. Все под прикритие работи. Сега изпълнява силови поръчки на бизнесмени от върховия ешелон.
— Защо му е такава косата?
— Е, и други червенокоси китайци има. Възможно да е от отдавна асимилирано малцинство. Но е поодъртял, тези бели кичури издават възрастта му. Да не губим време. Казвай какво измисли, докато лазех по земята и ревях, за да ти спася задника?
— Моя или твоя? Но както и да е — обезвреждаме ги и изчезваме поотделно. Първо ме развързваш…
Абсурдът в думите му я порази.
— Будалкаш ме…
— Досещаш ли се за нещо по-добро? — подхвърли той и болката в гласа му отново пролича. — Просто нямаме друг изход. Колко души са общо?
— Въведоха ме със завързани очи. Вероятно са повече от трима, а дори и не знаем къде точно се намираме.
— О, не, аз зная. Подслушвах ги, макар че и на мен ми завързаха очите, стигнах до някои заключения. Вече е утрин, дори напреднала. Чувах гласове — на улични продавачи, шум от отваряне на магазини, сирени и свирки откъм пристанището. Дочу ми се и подземно бучене, значи сме над метрото. Май че пак сме във Ванчай, в сграда на някоя от задните улички и не много далеч от пристанището.
— Съдейки по стаята, изглежда, че сградата е стара — обади се Ранди. — Евентуално само с едно стълбище — значи единствен изход.
Джон внимателно кимна.
— Така, значи най-добрата опция е да ги нападнем неочаквано. Ти с Макдърмид можеш ли да се оправиш?
— С една ръка.
— По-добре използвай и двете. За всеки случай.
— Смятай, че е готов. Но ти не си във форма. Изглеждаш сериозно травмиран.
— Нищо не ми е счупено, сега се чувствам значително по-добре, напълно достоен за теб. Смъртта като алтернатива е чудесна мотивация, нали?
Ранди го изгледа със съмнение, но премълча. Имаше вид на отчаяно решен боец, но пък познаваше възможностите му още отпреди.
— Е, добре, ти си доктор, ти ще кажеш.
— Досега трябваше да си ме развързала — укорно отвърна Смит. — И внимавай — да изглежда както си беше.
Тя мигом се захвана за задачата, но не бе чак толкова лесно. А докато пръстите й сръчно действаха, Джон добави:
— Като се върнат, ще ти зададат куп трудни въпроси за руските ти контакти. Най-вече за какво си тук. Твоите хора какво продават, какво търсят. Трябва да говориш бързо и непрекъснато интересни за Фен Дун неща, иначе…
Ранди развърза въжетата, сетне имитира стегнати възли.
— Благодаря за съвета — рече му кисело. — Аз нали нямаше да се сетя…
Смит не отвърна, пренебрегна сарказма и замислено рече:
— Фен е въоръжен и най-опасен, ще трябва първо него да…
— И от първия удар — добави Ранди.
В същия миг се завъртя ключът и вратата се отвори. Джон бе вече в старата си отпусната поза, Ранди седеше на стола, загледана към прага, готова за пазарлъци с Макдърмид.
Първо влезе той, след него вървеше Фен с намръщена физиономия, в очите му — подозрение и недоволство. Никак не харесваше мераците на шефа си спрямо тази мазна рускиня. За Макдърмидовия бизнес така или иначе не даваше и пет пари, освен това тази жена му се виждаше фалшива, нещо в нея не беше точно. Прекалено бе гъвкава и бърза, интуицията му подсказваше да внимава двойно повече. При това какви доказателства бе дала за думите си? Бяха прибързали, сега възнамеряваше да поправи пропуска.