Смит сви рамене.
— Ситуацията беше „или-или“. За сградата знаех само, че е стара, а те по принцип не са високи. Насреща ни бяха трима или четирима с пистолети и изобщо нямаше да ни пожалят. Изборът бе: скачай или умирай.
Хората на Ранди се спогледаха удивени, но и с уважение. Втората жена от екипа на име Томи Паркър се обърна към шефката:
— А този човек кой е?
— О, Боже, моля да ме извините. Запознайте се — полковник Джон Смит, лекар и учен — изследовател от АИМИИБ. За останалото историята мълчи, можете само да спекулирате. Нали, Джон?
— Тя, Ранди, навсякъде вижда конспирации — усмихна се невинно Смит.
Обезболяващите вече действаха и той се чувстваше далеч по-добре. Лицето му бе нашарено с лепенки и петна от дезинфектантите, устните му — все така подути, но вече говореше нормално. Но пък би могло да бъде и далеч по-лошо. Сега му бяха нужни няколко часа непрекъснат, здрав сън.
— О, и ние също — отвърна Савидж, без да сваля очи от него.
— Вижте — въздъхна Джон, — лекар съм, учен микробиолог, работя във Форд Дерик, там е АИМИИБ, знаете го, нали? Понякога ме изпращат със специални задачи. Особено в случаи, когато някъде може да избухне вирусна епидемия. Хайде да спрем дотук, а?
Томи се намуси, в черните й очи светна подозрение. Бе дългокоса хубавица с прелестно, дръзко и одухотворено лице. Джон незабавно усети на гърба си борбения й интелект.
— Какъв вирус открихте в Хонконг, полковник?
— Никакъв, но пък в Китай се е появил особено опасен щам и в медицинския клон на „Донк & Лапиер“ вече го изследват. Правителството се нуждае от спешна информация по въпроса.
— Нашето или някое друго? — захапа го отново Томи.
Тук се намеси Ранди.
— Вижте, хора, Джон работи за нашата страна — това е единственото нещо, в което съм абсолютно сигурна.
Смит вече се канеше също да каже нещо хапливо, когато вратата се отвори и надникна Бакстър:
— Вече се обажда маймунката, дето я пуснахме в офиса на Макдърмид снощи.
Групата наскача и вкупом прекоси коридора, хората влязоха в претъпкано с електроника и апарати помещение. Направиха място на Ранди да мине напред, след нея се промъкна и Смит. В същия момент от стоящия наблизо лаптоп се обади женски глас:
— С Ралф Макдърмид ли говоря?
Глава трийсет и първа
След завръщането си в мансардния офис Макдърмид се чувстваше зле, последователно го мъчеха ту гняв, ту опасения и безпокойства. Опита се да поработи върху нов договор за покупка на закъсала азиатска инвестиционна фирма в Хонконг, но го болеше главата от нанесените му удари, а в съзнанието му неизменно изплаваха образите на Смит и онази жена. Беше го яд на самия него, че й позволи да го изиграе така елементарно. Тя определено не беше рускиня, още по-малко търсеща делови връзки бизнесменка. А пък онзи тип Фен Дун — така да подцени Смит! Върхът на безобразието!
И все пак ситуацията не бе чак толкова лоша. Нищо особено важно не бе загубено. Вярно, че онези двамата избягаха, вярно, че Джон Смит е определено опасен, но пък неспасяема беля не е станала, нали? Няма начин да докажат, че „Императрицата“ е пренасяла незаконни или забранени химикали. По-неприятно бе за самия него, ако Смит докладва във Вашингтон за собствената му роля. Можеше да се забърка някоя каша, но пък междувременно Фен ще направи всичко възможно да се докопа до тях тук — в Хонконг — и да им види сметката. Разполагаше с нужните ресурси, че и повече.
Тези мисли ту го успокояваха, ту отново го измъчваха. По едно време иззвъня телефонът. Вдигна слушалката и заговори с обичайната си, добре усвоена учтивост:
— Да, Лорънс?
— Търси ви една дама, сър. На втора линия. Гласът й звучи определено атрактивно, очевидно жената е млада…
— Дама? Привлекателна, казваш? И млада? Е, добре, добре — позасмя се Макдърмид и новината го изпълни с определен оптимизъм.
— Прехвърли я, Лорънс, хайде — давай.
Позатегна възела на вратовръзката, сякаш обаждащата се дама можеше да го види, и тогава чу гласа й — възпитан, английският — стилизиран:
— С Ралф Макдърмид ли говоря?
— Съшият, мадам. Дали имам честта да ви познавам?
— Може би. Вие сте председател и изпълнителен директор на „Олтмън Груп“, нали?
— О, да. Именно.
— Вашата корпорация пък притежава „Донк & Лапиер“, нали?
— Ние сме финансова група и холдинг с много компании. Но пък…