Хонконг
Беше се оказал прав. Така си каза Джон, след като дълго време наблюдава хотелските изходи отвън. Изглежда, наистина никой не го очакваше. Освен, разбира се, агентът на самата Ранди. Тя сигурно си въобразява, че може би той не го е забелязал още в тайната квартира. Ама такава си бе тя — „грижовна“, трябваше да й го признае. Хрътка и половина, особено когато е на задача.
Хората от хотелската прислуга се правеха, че не забелязват охлузения му външен вид и нощното му отсъствие. Усмихваха му се вежливо, някак си конспиративно, дори добронамерено. Остави ги да си мислят каквото си искат и хвана асансьора за своя етаж. В стаята влезе в банята и пред огледалото търпеливо отлепи лепенките от лицето си. Огледа раните и на няколко пъти примига от болката при допира. За щастие всичките бяха относително повърхностни. Копнееше за един душ, но предпочете малкото джакузи във ваната — то поне щадеше лицето.
Тъкмо се намокри и зазвъня телефонът. Бе в джоба на закачената отсреща хотелска роба, на една ръка разстояние от ваната. Беше го оставил там още когато тръгна за „Донк & Лапиер“.
— Да?
— Заминаваш довечера — рече Клайн.
— А какво ще правя в Дацзу ден и половина? На турист ли ще се правя? Нали нареди да се заема с Макдърмид — поне докато съм тук?
— Това бе преди три часа. Сега имаме сериозни промени в общата ситуация — възрази Клайн и му разказа за обаждането на Агаджемян и ситуацията около Тейър.
— Ще успееш ли да изпратиш екип за толкова кратко време?
— Нали за това ти се обаждам, полковник. Ще се наложи да помогнеш на Киавели да изведе Тейър.
— Само ние двамата ли? Че как ще го направим? Забрави ли, че аз дори и китайски не говоря?
— Киавели говори. И нямам време да ти обяснявам всички подробности. Ще научиш всичко необходимо на място. Можеш ли да тръгнеш веднага?
— В момента съм във ваната. Дай ми поне 20 минути, а?
— Няма да събираш багажа. Ще изпратя човек да го направи и да ти плати сметката. Долу ще те чака кола, тя ще те откара направо на летището. В нея ще има дрехи и всичко друго необходимо. На самолетоносача ще те прехвърли реактивна машина на ВМС. Желая ти късмет!
— Чакай малко… какво…?
Връзката прекъсна. Джон въздъхна дълбоко и започна да се плакне. Прекрачи ваната, изсуши се внимателно, пазейки раните по лицето, грозните синки и червените ожулвания по кожата на цялото тяло. Топлата вода от струйниците бе поуспокоила болката и нервите, определено се чувстваше по-добре. Или така си внушаваше. Облече се, излезе. Но докато слизаше с асансьора, безпокойството му отново нарасна. Къде ли го изпращаше Клайн отново?
Глава трийсет и трета
Облечена в най-късата си, най-разголваща и най-впита в тялото черна рокля, Ранди Ръсел събра всички мъжки очи на приема във вътрешния двор на британското консулство. Всъщност и женските очи привлече, дори още повече. Още в самия миг, когато се появи сред бляскавата тълпа елегантни хора. Нарочно не носеше грим, никаква дегизировка, само тук-таме личаха меки щрихи от най-модната козметика. Бледорусата коса сияеше около красивото й лице, физическите й прелести могъщо привличаха вниманието на цялата публика. Надяваше се мишената — Ралф Макдърмид — да бъде така впечатлена, че евентуално да не я разпознае. И защо пък не?
Взе си чаша шампанско от минаващия келнер и се приближи до единственото лице, което познаваше. Представител на британска фирма, параван на МИ-6.
Той й се усмихна с надежда.
— На работа или малко разтоварване?
— Че има ли разлика, Мал?
— От земята до небето. Ако разтоварваш, мога ли да се включа?
— Много си сладък — усмихна му се и тя. — Хайде следващия път, а?
Мъжът въздъхна.
— Е, значи тази вечер ще се правя на сводник. Жалко. Дадено, казвай с кого искаш да те запозная? И между другото, какво ти е прикритието?
Тя обясни. Той я поведе из двора, а очите на присъстващите неотклонно ги следваха. Както и очакваше, Макдърмид я забеляза бързо и веднага втренчи в нея жаден поглед. Тя дръзко му се усмихна, но продължи разговора си с междувременно представената й възрастна китайска дама, член на местното самоуправление.