— Бихте ли ме представили на господина, който идва към нас, мадам Сун?
Макдърмид се примъкваше ловко сред множеството и скоро бе при тях. Ужким неволно докосна голата ръка на Ранди и се поклони, заговаряйки с китайката.
Тя му се усмихна чаровно, а на Ранди рече:
— Внимавай с този господин, дете мое. Той е известен ухажор и прелъстител.
— Репутацията на г-н Ралф Макдърмид ми е известна — с усмивка откликна Ранди.
— Е, тогава ви оставям да се опознаете — подхвърли китайката.
Макдърмид учтиво се поклони, дамата бавно се отдалечи, а той съсредоточи вниманието си върху събеседницата. Бе доловил отчетливия американски английски, огледа лицето й и в очите му се мярна мимолетна сянка, сякаш усети, че в нея има нещо не на място.
Ранди мигом направи сърдито-глезена муцунка — отлично знаеше, че тя ще промени овала на лицето й.
— Е, да, чувала съм разни неща за вас, Ралф Макдърмид. Мога ли да ви наричам по малко име?
Сянката отмина, пред нея застана познатият похотлив сладострастник, жадно загледан в полуоткритите овали на женското тяло под разголващата рокля.
— И какви са тези неща, мила моя?
— Че Ралф Макдърмид е могъщ човек, и то в множество отношения.
Прямият намек и агресивното флиртуване на тази зашеметяващо съблазнителна жена събудиха в него резерви и той повдигна вежди:
— Коя точно си ти, миличка?
— Джойс Рей ми е името. Работя в „Импириъл Импорт-Експорт“, Сан Франциско.
— Или техните хора работят за теб?
— Все още не — въздъхна Ранди.
Сега Макдърмид искрено се засмя, хареса му чувството за хумор.
— О, амбициозна дама, така ли? Е, добре, Джойс, харесваш ми. Да се поразходим, може би да поседнем? Или пък да поизлезем?
— О, не знам… — въздъхна Ранди. — Така ми се иска да…
Наблегна на двусмислието в последните думи и Макдърмидовото лице порозовя, червенината заслиза и по врата му. Беше клъвнал.
— Добре, да се поразходим, а?
Предложи й ръка и я поведе към най-отдалечената масичка. Там набързо й разказа няколко добре подбрани анекдота и вицове за „Олтмън“, сетне отново я подпита за работата й. Съответно научи, че „Импириъл“ е износител на едро с клиенти в големите американски градове и клонове в цял свят, а самата тя е вицепрезидент на компанията.
Разговорът потръгна отлично и тя го поведе в нужната посока, когато той изведнъж се стегна. Ранди също усети лекото вибриране и тихия звук под сакото му. Търсеха го по клетъчния телефон. Това не бе хубаво, на всичкото отгоре лицето му се опъна, усмивката изчезна.
— Извинявай за миг — рече той резервирано и стана, сетне се отдалечи към декоративните храсти в градината на вътрешния двор. Тя не направи опит да го последва — щеше да бъде нагло и рисковано.
Разговорът приключи след около 30 секунди.
— Трябва да потеглям — рече той. — Налага се. Мога ли да разчитам на още една среща? Ще позвъня в компанията, а?
И си тръгна още преди тя да е отговорила. Ранди изчака, докато го видя на прага на вратата към консулската сграда.
Незабавно тръгна след него, отначало пеша, сетне и с кола, спазвайки необходимите дистанции. Така стигнаха до подземния паркинг на сградата, където бяха офисите му.
Тя влезе след него, паркира през шест коли и го проследи с очи. Застанал пред асансьора, неспокоен, потупваше с крак по циментовия под. Изчака клетката, влезе, асансьорът потегли. Ранди изтича до вратата, загледана в индикаторното табло над нея. Лампичките светнаха последователно чак до върха — мансардния етаж, както бе и очаквала. Какво го бе накарало да дойде тук така спешно в този късен час? Случилото се не й харесваше. От друга страна… пък може би ще научи нещо достатъчно важно?
Спринтира обратно към колата, роклята се запретна доста нагоре. Влезе в автомобила, мигом включи портативната връзка с подслушвателното устройство и въздъхна с облекчение — бе успяла, Макдърмид току-що започваше разговор.
— Е, добре, вече съм тук, в офиса.
— Какво беше толкова важно, та да се налага спешен разговор? — попита непознат за Ранди мъжки глас. — Само, моля те, не ми казвай, че си позволил Смит да ти избяга.
— Не съм позволявал нищо! — сопна се Макдърмид. — Но да, избягаха, и двамата.