— Проучих го максимално изчерпателно — рече Макдърмид. — Сигурни сме, че не е от тайните цивилни или военни служби. Значи, ако работи за някого, то е за частно лице.
— Частно, но с интереси спрямо „Императрицата“?
— За съжаление, така мисля.
— Много добре. Направи онова, което намериш за нужно. Не искам да зная повече подробности. Просто подсигури задачата: президентът да не получава декларацията!
— Ти искаш пръст само в печалбата, проблемите оставяш за мен, нали?
— Такава ни беше уговорката още от началото.
Сега в Макдърмидовия глас прозвуча остро предупреждение:
— Ръцете ти са толкова изцапани, колкото и моите. И помни: издъня ли се аз, издънваш се и ти.
Сетне слушалката остро изщрака.
Ранди се размърда в буика, разтри слепоочия, затвори очи и се опита да свърже гласа от разговора с определено лице. Съзнанието й завъртя цяла калейдоскопична галерия образи, един подир друг. Свързваше ги с различни случаи, обкръжения, търсеше други показатели, за които да се хване. Мозъкът й заработи като полицейски идентограф, ама не и не. Мина близо половин час и тя се отказа. Хрумна й, че отговорът най-вероятно ще дойде съвсем неочаквано, може би в асоциативна връзка с друго. Оставаше само да се надява това да стане по-бързо.
Обади се на екипа.
— Алън, прослушахте ли разговора?
— Целият — кратко отвърна Савидж.
— Някой от вас не разпозна ли гласа? — сподели притеснението си Ранди.
— И на мен ми прозвуча познато, но не можах да го свържа с определен човек. И никой друг от нашите не успя. Виж, повечето от тукашния екип са електронни спецове — тях за текуща политика не ги търси. Не знаят кой ни е сегашният директор, камо ли…
— Разбирам. Гледай да изпратиш записите в Ленгли най-спешно, може би с дипломатическата поща, а тамошните експерти да го пуснат на гласовата търсачка.
— Аз ли да докладвам?
— Не, сега се връщам и ще се обадя — Ранди непременно искаше да говори лично с директорката.
Пекин
Нощта бавно се спускаше над Чжуннанхай, отвъд стените блестяха светлините на Пекин, озарявайки звездното небе в особени тонове, а Вей Гаофан неспокойно крачеше в кабинета. Отвори вратата и застана на прага, загледан към двора и красивите върбови дървета, прекрасно подредените цветни лехи. Тази добре осветена нощем гледка обичайно го успокояваше. Но не и тази вечер. Тази нощ го бяха налегнали тежки подозрения.
Знаеше, че го наричат „най-крайният от хардлайнерите“, че тези думи би трябвало да звучат обидно, но той намираше позициите си за напълно чисти. И визиите си също. Ами да — онзи — Бухала — и приближените му либерали са политически слепци. Не могат да съзрат онова, което вижда той. Съжаляваше ги, но пък в същото време му бяха идеологически врагове. Врагове и на Китай. На онзи Китай, когото тласкат по наклонената плоскост — водещ към гибел неестествен път. И не само към гибел, а към покварата и заразата на външния свят. Техните действия отварят вратите за отровата — капитализма, религията и индивидуализма…
Изведнъж иззвъня телефонът и той затвори вратата, пристъпи към бюрото. Звънеше частният му телефон, чийто номер знаеха само най-приближените му съратници — приятели, протежета и шпиони. Неочаквано усети предчувствие — чака го лоша вест.
— Да?
Прозвуча гласът на Фен Дун, далечен, призрачен, смутен и най-важното — потвърждаващ предчувствието.
— Юй е жив. Жената е зад всичко. Изигра ме и мен.
Вей въздъхна дълбоко, задържа гнева, запита:
— А декларацията на „Летящия дракон“?
— Тя е в Ли и Юй. Юй просто не я е изгорил.
Сетне Фен разказа всичко най-подробно.
Вей се отпусна тежко на стола. Стомахът му се бе свил, присвиваше го силно, но запази гласа си в нормалната тоналност.
— Къде са те двамата?
— В Дацзу. В момента пътувам към тях от Чунцин.
— Какво търсят там?
Фен докладва и за направената между Макдърмид и Ли уговорка.
— Вярвам, че в рамките на 40 часа ще пипна и Ли, и Юй, и самата декларация.
— Сигурен ли си?
— Мисля, че реализмът напълно отговаря на интересите ни.
Какви са тези високопарни и неясни приказки? Вей се замисли, макар че гласът на Фен сега звучеше малко по-уверено. Бе усетил, че в началото новините здраво са го раздрусали, изглежда в момента постепенно си възвръщаше самочувствието. Вей познаваше Дун отдавна: години наред използваше услугите му и досега не бе усещал в него униние или малодушие. Всъщност бившият военен и авантюрист често страдаше не от липса, а по-скоро от излишък на самоувереност. Вярно че сегашната ситуация не бе някакво си проблемче, тя носеше огромна политическа тежест и сериозно би затруднила повечето от експертите по сигурността.