Техникът слезе по стълбата. Отнесе и нея, и кутията с инструментариума в малък навес, скрит зад гъсти храсти, за да не разваля иначе красивия облик на парка. Заключи вратата, извади от устройството миниатюрна аудиокасета и набра номер на клетъчния телефон.
— Имам запис — докладва той. — Десет минути? Добре, тръгвам.
Излезе, отново заключи и се насочи към охранявания изход във външната ограда на комплекса, предназначен само за работници от поддръжката. Дежурният часови го познаваше, но въпреки това поиска да види пропуска му.
— На теб смяната не ти ли е минала? — запита той с видимо подозрение.
— Изпълнявах специално нареждане на уважаемия Вей Гаофан — отвърна техникът. — Изгърмяла една от прожекторните светлини на оградата му. Казаха ми, че не можело да се чака до утре, та току-що свърших.
Не бе стопроцентова лъжа. Сам бе повредил прожектора, за да има повод да стои на върха на стълбата цели два часа и да записва разговорите. Ръководещият офицер от контраразузнаването го бе инструктирал, че във връзка с политическите сътресения и чуждия шпионаж в държавата е нужно да се записват всички входящи и изходящи разговори на най-високопоставените големци. Неговата задача се свеждаше до това да си намира работа на удобни за целта места.
Часовият поклати глава — отлично знаеше, че нареди ли нещо Вей, то трябва мигом да се изпълнява, иначе… Отстъпи в страни и пропусна работника. Последният излезе и сви вдясно от пряката към площад „Тянанмън“. Мина покрай тълпите туристи около Забранения град и се насочи към старомодна чайна. Влезе, а обиграното му око светкавично обиколи помещението. Ето го и контакта, четеше вестник в един ъгъл.
Поръча си чай, взе чайника и пакетче английски бисквити. Тръгна към маса в дъното на заведението, а по пътя мина покрай човека с вестника и без да иска, изпусна бисквитите. Наведе се да ги вземе и продължи към избраната вече маса. Междувременно мъничката касетка премина в контакта.
Майор Пан бързаше. Но първо довърши чая и спокойно сгъна вестника, чак тогава излезе. Мина две преки пеша, за да стигне до паркираната кола. Там извади касетката от маншета на панталона си и я пусна на портативното устройство. Прослуша целия разговор, пренави го и отново го прослуша, като вече спираше на определени места и връщаше. И така още един път.
Сетне се замисли, облегнат удобно на високата шофьорска седалка. Вече знаеше: Юй Юнфу и Ли Куони не само са живи, а притежават митническата декларация на кораба „Императрица майка“, заради която в Китай бе пристигнал полковник Смит. Шанхайската двойка вероятно бе вече на път за Дацзу с готовност да продаде документа на Фен Дун срещу двата Макдърмидови милиона. Или пък Фен щеше да им го отнеме и да ги убие с благословията и на Вей Гаофан.
От разговора Фен-Гаофан обаче Пан научаваше много важен факт — нов, от огромен интерес за Бухала и безспорно вече доказан. А именно, че Вей лично е замесен в операцията с „Императрицата“ и товара й. Ню щеше да бъде доволен.
Събитията бяха стигнали до положение, при което той — Пан — трябваше мигновено да вземе решение на чия страна стоят най-добрите му лични интереси. От едната бе използващият услугите на наемника Фен Дун Вей Гаофан — доказано замесен в прехвърлянето на опасния товар за Ирак още от самото начало. Той най-малко би харесал факта, че по дирите му души контраразузнавач, който знае всичките му взривоопасни тайни.
От другата страна бе Ню — Бухала. Очевидно политически противник на Гаофан и изобщо на хардлайнерите. В настоящия миг не знае достатъчно за дейността на Вей. А научи ли, ще бъде съответно благодарен.
Така или иначе Пан взе предварително решение: трябва тутакси да отиде в Дацзу, а разстоянието до този град не бе никак малко. Ще иде там, ще огледа възможностите и окончателното решение ще бъде взето на място, при отчитане на всички фактори. В нов Китай му бе провървяло, май не би желал нещата да се връщат към старото статукво. Вероятно най-добрите му интереси наистина са на страната на Бухала. Но нека да изчака, да види, време има.
Глава трийсет и четвърта
Във въздуха над провинция Съчуан
Качиха Джон на машина на ВМС — „Хоукай“ тип „Е-2С“, от специалните, летящи на особено големи височини тактикоотбранителни системи за ранно предупреждение. Вибриращите двигатели бръмчаха в ушите му, часът бе около 23. Опрял глава на облегалката, опитваше да заспи, но напразно. Всички светлини бяха загасени, машината изпълняваше разузнавателна мисия, както между впрочем винаги, но сегашната не бе обикновено разузнаване.