Изведнъж различи мишената — бе разорана нива, както му бяха казали. Сега се успокои, отлично знаеше какво трябва да направи. Балансира дишането, разтвори крака, сви ги в коленете и… последва ударът. Обувките му се забиха в меката, рохкава почва, по тялото му пробяга вълна от остра болка — наследство от неотдавнашния побой. Напрегна воля и елиминира болката от съзнанието си. Противодействието го отхвърли леко нагоре, залитна, но се задържа прав. Миришеше силно на прясно разкопана земя, на трева, на стар тор. Парашутът бавно се надипли зад него.
Заслуша се внимателно в нощните шумове. Бе сам някъде в средата на голяма нива. Долови жуженето на насекоми, но не и далечни шумове от двигатели или хора. Някъде в околността минаваше магистралата Чунцин по отсечката Цзиншан-Чжану, но пък посред нощ, и то в неделя, може би трафикът по нея бе съвсем рядък. По-надалеч забеляза силуетите на редици дървета, тъмни, изправени като мълчаливи часовои. Бързо свали от себе си уредите и ремъците, топлия гащеризон, събра черния парашут и с помощта на шанцовия инструмент — малката остра като нож лопатка, която носеше закачена на кръста — сръчно изкопа неголяма яма, за да зарови всичко. На китката си остави само УГО-то.
Вече привършваше, когато чу слаб звук — далечен, металически. Като от чукнати един в друг метални предмети. Замръзна и изчака. Нищо. Напрегна всички сетива, наостри уши. Мина минута. Две. Звукът не се повтори.
Разкопча автомата и го прехвърли през рамо — на ремък. Сега изкопа по-малка дупка и в нея с ръце зарови лопатката и последните ремъци от различни вещи на екипировката.
Погледна показанията на УГО-то отново, хвана автомата в две ръце и бавно закрачи към дърветата — определен ориентир — черни форми на фона на малко по-светлото нощно небе. Оглеждаше се, ослушваше се, наблюдаваше хоризонта и далечните светлини.
След около две минути му се стори, че забелязва движение някъде около предната линия дървета. След секунди вече лежеше, притиснат в земята, насочил оръжието напред. Откачи бинокъла за нощно виждане от колана, взря се към дърветата. Сред тях забеляза неголяма постройка — би могла да бъде сайвант, барака, дори къщурка. Не можеше да бъде сигурен — на фона на зеленикавата светлина не се виждаше достатъчно качествено. Стори му се също, че различава каруца и двуколка. Но никакво движение. Нищо. Нито куче, нито друго домашно животно.
И все пак бе видял нещо. Но каквото и да е било то, вече го нямаше. Изчака още две минути. Тогава върна бинокъла на колана, погледна УГО-то и се изправи.
Направи няколко крачки, сега отново чу същия шум. Нещо го стегна за гърлото. Беше разпознал звука: запъване на пистолетен ударник. Затича и сега вече ги видя по-ясно. Фигури. Не една, няколко. Тъмни силуети, изскачаха сякаш изпод земята, подредени като зъбите на митическо чудовище. Въоръжени сенки, които бързо го заобиколиха, до един с насочени в него оръжия.
Приклекна сред браздите, с готов за стрелба автомат, замръзнал, несигурен как да постъпи.
— На ваше място не бих стрелял. Хората ми са доста изнервени…
Една от правите човешки фигури помръдна. Пристъпи, спря, поразмърдаха се и останалите. Сега ги различаваше по-ясно — до един бяха с начернени лица, но не и с униформи. Носеха торбести дрехи, плътно прилепнали по главите вълнени шапки. Сега усети, че гласът, който се бе обадил преди малко на добър британски английски, звучи познато. Да, доволно познато. И в същия миг мъжът тръгна към него.
— Човек на име Фред Клайн каза, че имате нужда от помощ — Рече той. И в мрака блеснаха зъбите на Ашгар Махмут. Преметнал калашник през рамо, той пристъпи и подаде ръка.
— Чудесно е, че отново се срещаме — истински се зарадва Смит, а уйгурите се приближиха и обкръжиха двамата, оглеждайки се през рамо. — Но дай да си говорим на „ти“, а?
— Дадено. Боже мой, човече, лицето ти мяза на кучи задник. Какво по дяволите ти се е случило?
Глава трийсет и пета
Понеделник, 18 септември
Дацзу
Джон набързо разказа за сблъсъка и бягството от Фен Дун и главорезите му, а Ашгар кимаше с глава с искрено възхищение. Групата наброяваше 20 души с него самия. Както и в Шанхай, носеха същите колоритни, торбести уйгурски дрехи, тук-таме по някоя и друга западна дреха като джинсово яке. Повечето се бяха избръснали, неколцина имаха дълги, провиснали мустаци както Ашгаровите. Мълчаха, само очите им неспокойно шареха по околната местност. Ашгар обясни, че от тях никой не говори английски.