Кастила се замисли — преценяваше плюсовете и минусите.
— Не. Ще направим така: кажи му, че и аз искам да го видя. Както бърза, да се поизпоти какво ли може да означава това.
— Сигурен ли сте, сър?
— Няма да създадем прецедент, Чарли, не се безпокой. За друг път ще оставим да го печем на бавен огън. А сега предпочитам да го притисна за „Императрицата“, като в същото време сериозно намекна за готовността ни да работим с умерените в Чжуннанхай за намаляване на напрежението. Защото на всяка цена трябва да подпишем договора за човешките права. Нужен ни е.
— И все пак, г-н президент, не бива да му позволяваме да си мисли, че…
— Че се страхуваме от международен инцидент ли? И защо не? Ако предположенията ми са верни, в техния Постоянен комитет има поне неколцина, които мислят както нас. Може би ще измъкнем някаква информация от нашия високоуважаван гост, а?
— Добре тогава…
— Давай, Чарли, давай. Обади му се. Няма да се осмели да ми чете конско, не бой се. Освен това и аз имам предвид няколко нещица… Ако е вярно онова, което предполагаме — че при тях сега се води борба за власт, — той ще бъде неспокоен и ще внимава да не сбърка. И по някое време ще се издаде, ще видиш.
Глава трийсет и шеста
Половин час по-късно посланик Ю Вантао пристигна в Овалния кабинет. Този път носеше обикновен официален костюм, а заговори ли, лицето му остана безизразно, сякаш предаваше буквално продиктувано му послание. Излъчваше все същите смесени сигнали, само че сега акцентът върху възмущението бе по-силен.
— Тези посегателства върху суверенитета на Китай стават вече нетърпими! — закани се той на безупречния си оксфордски английски, а тонът му подсказваше трудно потискан гняв.
Президентът остана седнал зад бюрото.
— Посланик Ю, можете да излезете, а поуспокоите ли се, отново да влезете в Овалния кабинет.
Този път по лицето на китаеца премина сянката на мимолетна усмивчица и той рече:
— Моля да ме извините, сър. Толкова съм обезпокоен, хм, опасявам се, че се забравям.
Президентът удържа желанието си да каже, че посланик Ю Вантао никога не се забравя. Така или иначе можеше да използва проявената прямота. Ако изобщо бе прямота.
— Със съжаление чувам подобно нещо, г-н посланик. Но какво може така да ви е разстроило?
— Преди час получих съобщение от моето правителство, че над провинция Съчуан е засечен летящ на особено голяма височина самолет в нарушение на китайското въздушно пространство, тъй като наши военни експерти са го идентифицирали като система „Е-2С“ „Хоукай“ за ранно предупреждение. С точно такива разполага вашето ВМС. В светлината на този инцидент и един по-предишен, а именно заплахите срещу наш търговски кораб в международни води, моето правителство вижда вече систематични посегателства върху суверените ни права. Затова съм натоварен да изразя категоричен протест.
Кастила впери строг поглед в китаеца.
— На първо място, г-н посланик, случаят с „Императрицата“ няма нищо общо с нарушаване на китайските суверенни права.
— А появата на ваша бойна машина, прелетяла над кораба няколко пъти? Или може би не знаете за случая?
— Не зная, защото съм сигурен, че това изобщо не се е случвало.
— Сигурен ли сте или…? Но не отричате категорично?
— Не съм толкова глупав, че категорично да отричам нещо, за което не зная или което сигурно си има напълно логично и приемливо обяснение, ако изобщо се е случвало. Твърдите, че вашите военни са разпознали типа самолет като система за ранно предупреждение. Споменатата от вас област е в съседство със Северна Бирма, където провеждаме операции за пресичане на наркотрафика, доколкото зная, с пълната подкрепа на Китай.
Ю кимна с глава в знак на съгласие.
— Логична теория, г-н президент. Само че има и друг факт: военните предполагат, че е възможно от самолета да е скочил парашутист. Било е в района около Дацзу, и то почти по същото време. В момента местните власти разследват случая.
— Интересно. Желая им успех.
— Благодаря ви, сър. Е, в такъв случай повече няма да ви отнемам от времето.
И посланикът, който до този момент не бе поканен да седне, се обърна и закрачи към вратата.
— Е, не бързайте толкова, г-н посланик. Седнете — обади се президентът със строг глас и смръщено лице.
Всъщност под тази маска се криеше оптимизъм, че рискът, който се кани да поеме, може и да се увенчае с успех.