Изведнъж се досети. По дяволите — вероятно е преводачът, когото Клайн бе обещал да изпрати. Отвори и светкавично задърпа навътре застаналия на прага мъж. Бе висок, слаб китаец с доста широчко за ръста кожено яке и синя маоистка шапка, която излетя от главата му поради тласъка. Смит я хвана във въздуха.
— Хей! Какво правиш? — възмути се мъжът и се намръщи.
— А ти какво трябва да ми кажеш? — контрира Смит.
— Двойно кафе с мляко.
— Тогава защо се цупиш? Нали работиш под прикритие?
— Добре бе, човече, добре — обади се новодошлият с прекрасен американски акцент. — Само разкарай си ръчищата от мен.
— Късмет извади, че не те удуших — сопна се сега пък Смит. — Ти като че нарочно се опитваш да привличаш чуждото внимание към мен.
— Ами, защо пък аз? Ти сам си се издънил, няма какво на мен да ми я прехвърляш вината — възмутено заяви преводачът, изтупа си якето, оправи смачканата синя риза, сетне си дръпна шапката и я наложи.
Смит изруга, недоразбрал за какво намеква другият.
— Ти беше на летището с онзи син фолксваген! Джетата, нали?
— Добре де, засякъл си ме на летището, голяма работа! Ти да се благодариш, че бях там, та усетих проследяването.
— Какво проследяване, мамка му?
— Откъде да зная? В Шанхай е почти невъзможно да отгатнеш такива неща. Или са били ченгетата, или тайните служби, или военните, или главорезите на някой баровец. Може и гангстери. Абе, абсолютно всеки може да е бил. Откъде да ти зная задачата? Пък нали сега тук навлиза капитализмът и свободната инициатива. Как да познаеш кой срещу кого и как?
— Браво! — въздъхна Смит и махна с ръка.
Отдавна го имаше това усещане — че нещо не е наред. И Лян, и шофьорът, и… Всъщност какво толкова, нещо подобно трябваше да се очаква.
— Имаш ли прикритие?
— Преводач и шофьор. Какво друго? В никакъв случай не и разносвач на оръжия! Затова дръж си го, докато не ми е изгорил ръцете — и китаецът му подхвърли брезентов кобур с берета. Бе същият модел както на предишната.
— Име имаш ли си? — запита Смит и затъкна оръжието в колана на кръста отзад, кобура набута под дрехите в куфара.
— Ан Цзиншъ, само че по-добре ми викай Анди. Така ме наричаха колегите в Нюйоркския университет, а и във Вилидж, по кръчмите. Добре си поживях там, мацки колкото си поискаш, свобода на духа, да… — и добави с гордост и известно притеснение, — … аз, знаеш, съм художник.
— Браво — сухо рече Смит. — Професия несигурна, по-нестабилна и от шпионажа. Както и да е. Сега давай да идем да пием по едно кафе в „Старбъкс“ и да помислим кой толкова много се интересува от мен.
Постави почти невидимите нишки за проверка дали ще ровят из багажа му в негово отсъствие, а току на прага „изпусна“ фин найлонов лист. Всеки влизащ неизбежно би стъпил върху него още преди да го е зърнал. Закачи и картонената табелка „Моля, не безпокойте“ на дръжката отвън. Сетне хванаха асансьора, а вече във фоайето Смит попита:
— Няма ли начин да излезем през кухните или от някой сервизен изход?
— Трябва да има — отвърна Анди, без да се замисля.
В коридора между фоайето и асансьорите работеше служител от поддръжката в униформа на хотела — строен жилест мъж с продълговато лице, наблюдателни черни очи, тъмнокафеникава кожа и провиснали мустаци. Не приличаше нито на китаец, нито на европеец или американец. Лъскаше декоративните месингови лайстни, почистваше мраморните плоскости, видимо изцяло съсредоточен в работата си, старателно наведен. Колкото и грижливо обаче да работеше, зоркият му взор не изпускаше нищо от онова, което става наоколо. И ето, видя високия слаб китаец и също високия, но доста мускулест чужденец, спряха се за миг да поприказват. Бе достатъчно далече, за да дочуе думите им, пък и те говореха тихо, но прецени и двамата с опитно око. На по-едрия безпогрешно определи ръста — не по-малко от метър и осемдесет, че и нещо отгоре, бе с широки рамене, тесен кръст, атлетичен, в добра форма. Сресана назад коса, изразително лице, остри сини, интелигентни очи. Нищо необичайно в добре ушития официален костюм, по-скоро американски тип, отколкото европейски, а стойката… да, стойката безпогрешно намирисва на военен. Този е същият, който пристигна от международното летище заедно с доктор Лян и другите учени.
В същия миг двамата прекъснаха разговора и енергично закрачиха по съседния коридор към хотелските кухни. Още не стигнали до двойните врати, човекът от поддръжката вече бе прибрал инструментите в спретната метална кутия и бързо закрачи през фоайето към изхода. Стъпи на „Нанцзин Дун“, една от най-големите световни търговски улици и затича на запад, към първата пресечка. Но преди да стигне там, се спря на минаващата покрай хотела странична алея, от този ъгъл можеше да наблюдава едновременно главния вход-изход, откъдето току-що бе излязъл, и служебния вход. Внимаваше да не се набива на очи, пък имаше и вероятността да са го забелязали и влизането им в кухните да е просто подвеждаща за него маневра.