Не излезе нито американецът, нито китаецът, но пък забеляза друго: не бе единственият, наблюдаващ хотела. В черна кола, паркирана направо на тротоара край въртящата се хотелска врата, седяха двама — виждаха се огънчетата на цигарите им. Разпозна характеристиките незабавно — бяха от ДОБ, страховитата тайна служба. Никой друг не би могъл да бъде толкова очевадно арогантен.
Загледа се в колата им по-дълго от нужното и когато отново извърна глава, онези двамата тичаха към паркиран с двигателя към улицата фолксваген джета. Залепи гръб на стената, без да сваля очи от тях.
Китаецът отключи вратата, другият се огледа ужким небрежно, но сякаш очакваше всеки момент да го нападнат. Китаецът запали двигателя, отмести колата и другият скочи в нея. Потеглиха, излязоха на пешеходната зона към някогашната Френска концесия. Там за коли бе забранено.
Хотелският служител не загуби повече време, сложи два пръста в устата и пронизително изсвири. След секунди до него спря очукан ландроувър, той хвърли кутията на задната седалка и седна отпред. На волана бе човек с бяла жокейка, със същия цвят на кожата и много подобни кръгли очи.
Заговориха на език, който не бе нито китайски, нито европейски, а качилият се показваше на водача накъде да кара. След секунди зърнаха джетата — вече излязла от пешеходната зона и влизаща в наситения трафик. Водачът натисна газта и подкара агресивно, заобикаляйки и изпреварвайки най-безцеремонно. Неочаквано джетата пред тях сви вляво, шофьорът на ландроувъра заруга цветисто и заби спирачките. Наложи се да прави нови нарушения, да ръкомаха и псува натискащите клаксоните възмутени водачи наоколо. Но успя да постигне своето и след време бе по следите на фолксвагена. Само че нейният водач сви на съседната пресечка отново на запад по „Цзюцзян“, сетне на север и пак се върна на „Нанцзин Дун“. Сега бялата жокейка с ругатни се опита да го последва, но не се получи — запушиха му пътя и закъсня. Зърнаха джетата за миг в далечината, сетне зави някъде и се изгуби.
Нямаше начин да я догонят. Хотелският служител изруга горчиво и махна с ръка. Изглежда, онези двамата го бяха усетили.
Два часа по-късно Анди свали Смит пред второто кафене на „Старбъкс“, сам той тръгна да паркира. Намираха се на „Фисин Дун“, доста натоварена артерия недалеч от реката в района Наншъ — т.нар. шанхайски Стар град.
Първото кафене, на площада „Липо“ край „Хуайхай Чжун“, се оказа пълно с китайци и чуждестранни туристи. Смит обиколи съседните улички, спира се пред десетки магазинчета и къщи, с помощта на Анди четеше надписите по стени и врати, но не съумя да намери връзка с името на салфетката, нито възможна асоциация с „Императрица майка“. Всъщност вероятностите да открие нещо конкретно не бяха големи и той отлично го знаеше. Действаше повече по интуиция и на късмет. В неговия занаят това понякога даваше резултати.
Във второто кафене имаше по-малко хора, при това само местни. Повечето бяха с костюми, имаха вид на излезли да ползват почивката си чиновници. Смит поръча двойно кафе с мляко и се настани на масичка до предния прозорец. Районът бе в деловата част на града, тук жилища нямаше, повечето сгради бяха стари, пет-шест етажни — от колониалния период, тук-там изпъкваха високи модерни здания, още по-рядко — блестящи със стоманените си остъклени конструкции небостъргачи. Един от видимо най-новите бе на отсрещната страна на улицата. Вниманието на Смит привлякоха множеството месингови табели с фирмените имена на входа.
— Да си взема чашка мока или ще потегляме? — запита Анди, когато се върна.
— Вземи за навън — рече Смит и му подаде пари. — И давай най-напред да надникнем отсреща.
Понесли кафето в стиропорни чаши, двамата пресякоха улицата, ловко провирайки се между десетки велосипедисти, коли и рейсове. Подгониха ги гневни клаксони, наложи се да потичат и да се поизпотят. Повечето табели бяха на китайски, намираха се и на английски.