Глава шеста
Шанхай
Здрачът се задълбочаваше, падаше нощта. В дома си в богаташки шанхайски квартал Юй Юнфу крачеше неспокойно в обширния кабинет и надничаше през отворените френски прозорци към градината. Отвън долиташе свежо ухание на прясно окосена трева. Специално монтирани на подходящи места осветителни тела подчертаваха красотата на редки растения и дървета, целта бе да се създаде усещане за пълна хармония. Градината бе оформена в английски стил като двойник на парка на прочут чаен магнат от началото на XX в., чието имение вече отдавна не съществуваше. Юй бе платил немалко пари за съответните планове и обичаше да показва изкуствено стилизираната паркова площ на западните си гости.
Тази вечер обаче тя нямаше обичайния си успокоителен ефект върху него. Юй нервничеше и често-често поглеждаше часовника си — прескъп ролекс.
Бе се издигнал и придобил статут на едър бизнесмен още на 34-годишна възраст, а изглеждаше и по-млад. Строен, атлетично сложен, той ежедневно посещаваше луксозен фитнес клуб недалеч от компанията си — търговска фирма за превози на име „Летящият дракон“. Обличаше се с вкус и скъпо — вратовръзките и високите до глезените обувки се правеха по поръчка в Лондон, ризите — в Париж, бельото и пижамите — в Дъблин. Парите си бе умножил през последните седем години, през същия период вече си позволяваше и скъпите удоволствия. Но какво лошо има в това — нали Китай е вече държава от друг тип… нов, дръзновен Китай, където всеки може да даде воля на желанията и стремежите си? Китай в стила на американските традиции и време? Защото самият Юй смяташе себе си за бизнесмен с американски подход, амбиции, методика.
Но те не помагаха никак в случаи както вчерашния — когато неговият човек Фен Дун докладва за агента Мондрагон и липсващата митническа декларация. Начинанието с „Императрица майка“ бе много рисковано, по този факт бе наясно още от началото, печалбата обаче бе нечувана по размер, освен това печелеше престиж и доверието на голям и могъщ човек като отдавнашния член на Постоянния комитет — видния Вей Гаофан. Защото товарът бе някак си свързан с него.
Сега обаче, изглежда, отново имаше някакъв гаф… къде се бави този проклет Фен? Къде е шибаната декларация? Жестока смърт заслужава онзи, който я бе дал на американеца! Да, десетки хиляди порезни рани по цялото тяло, та кръвта му до капка да изтече! Прочутото китайско отколешно мъчение.
— Как си, съпруже мой? Нещо те тревожи, така ли?
Юй се извърна рязко, готов да изсипе порой хулни думи върху любопитната си съпруга, но се спря навреме. Нали е американски тип човек, бракът им — съвременен, по западен образец. Пък и съпругата му Куони съвсем не е типичната, покорна женица от миналото.
Съумя да овладее гнева и да модулира гласа си:
— Чакам проклетия Фен, а него го няма. Отдавна трябваше да се е върнал от Тайван.
— За декларацията ли става дума?
Юй само кимна.
— Ще ти я донесе.
Юй отново заброди неспокойно из помещението.
— Откъде си толкова сигурна?
— Познавам човека — той е в състояние самия Сатана от преизподнята да ти доведе. Ценен човек като помощник, но и опасен. Никога не бива изцяло да му вярваш.
— Аз с Фен винаги мога да се оправя.
Жената понечи да каже още нещо, но Юй бързо закрачи към прозорците — в затворения с високи стени двор влизаше голяма черна кола.
— Той е — рече Юй през рамо.
— Аз ще съм на горния етаж — тихо каза тя.
— Добре.
Да се отнасяш със съпругата си както с равен в Китай е симптом за слабост. Нищо че партията бе обявила мъже и жени за равностойни строители на новото общество. Сега физиономията на Юй се промени — наложи си равнодушна маска и спокойно седна зад голямото бюро. Отвън прислужницата отвори вратата, в коридора прозвучаха тежки, но добре отмерени спокойни стъпки.
На прага застана едър мъж с необичайно светла кожа и червеникава, напръскана с бели косми коса. Беше и висок, поне метър и деветдесет, и с мощни рамене, но не изглеждаше дебел, нито тромав — стотина килограма здрава, мускулеста плът. Изглеждаше като великан пред Юй, който вече се мръщеше.
— Носиш ли я? — гласът бе възгруб, директорът смяташе, че така подобава на работодател с голяма тежест.
Фен Дун се усмихна. Усмивката бе лека, като нарисувана на лицето на дървена кукла. Пресече кабинета и меко, най-вече изцяло безшумно седна на кожено кресло.
— Нося я… шефе.
Юй не съумя да потисне въздишката на облекчение. Сетне протегна ръка и заповяда с предишния си груб глас: