Извади беретата, тръгна по обратния път към гаража, отново се върна на парадния вход. Движеше се тихо, с наострени уши.
Нищо. Пълно мълчание, гробовна тишина. Насочил пистолета с две ръце, Смит побутна вратата с върха на маратонката. Изглежда, пантите бяха добре смазани, защото тя се отвори безшумно. Къде е прислугата, би трябвало да се намира някъде тук? Побутна още веднъж — вратата се отвори докрай. Отзад се показа широко преддверие с лъскава ламперия от пода до тавана, осветено единствено от проникващата през вратата и прозорците белезникава лунна светлина. Навътре и нагоре водеше елегантна извита стълба.
Прекрачи прага, стъпваше като котка. Спря да надникне в помещението отляво. Типична трапезария във викториански стил. Само че всичко в нея бе китайско — от фино издяланата маса до поставените в ъглите скринове.
Хайде сега вдясно: под открита арка се влизаше във всекидневна поне два пъти по-голяма от трапезарията. Тук бе тъмно и почти тихо. Изненадан, Смит остана дълго на място, заслушан, смръщен и озадачен. В мрака някой тихичко ридаеше.
Багдад, Ирак
Както винаги трафикът по големите улици на древния град около пет часа следобед бе претоварен. Отегчен от мудното поместване на реката от автомобили към търговския център на столицата, седналият зад волана на бляскавия си мерцедес доктор Хюсеин Кемал горчиво разсъждаваше за недостига на вносни и местни стоки. Не и бензинът, разбира се, той е една от стоките в Багдад, които човек винаги може лесно и в изобилие да си набави. Има тежки задачи да изпълнява, пък и хич не му спори. Пациентите му зависят от редица животоспасяващи медикаменти, произвеждани извън Ирак. От тях пък зависи материалното му положение, привилегиите и бъдещето на семейството. Болните му са до един членове на елита, не успее ли да им намери антибиотици, транквиланти, антидепресанти и други най-често търсени западни лекарства, те просто ще вземат да потърсят друг лекар. И още по-лошо може да стане.
Така и не разбра откъде онази елегантна французойка бе научила за контрабандните му лекарствени канали. А тя знаеше всяко име, всяко място, връзка, тънки механизми, че дори и тайниците. Думичка само за тях да стигне до слушалките на правителството или Републиканската гвардия и край. Просто ще го затрият.
Гърлото му съхнеше от страх, когато пристигна в подземния гараж на строен в по-щастливи времена небостъргач. Паркира и хвана асансьора за големия офис на „Тигрис Експорт-Импорт Лимитид, Селскостопански химикали“. Носеха се слухове, че фирмата е една от хилядите, тайно притежавани от президента и неговото семейство.
Очакваше го разтревожената до сълзи секретарка Надя, тя кършеше ръце и пристъпваше от крак на крак.
— Току-що колабира, доктор Кемал. Ей така, изведнъж! Както си беше напълно нормален, изведнъж…
— Още ли е в безсъзнание?
— Да. Така сме се уплашили…
Преведе го през обширния офис с десетки оградени със стъклени прегради бюра, където навелите глави изморени служители се готвеха да си тръгват след края на работното време. Влязоха в големия тих кабинет на пациента му Насър Файди — президент и шеф на директорския съвет. Прозорците гледаха към спираща дъха гледка на пустинята отвъд Тигър и Ефрат. Кемал надникна през тях по навик и в движение, сетне пристъпи към лежащия в безсъзнание на широко кожено канапе мъж. Незабавно се зае да го преглежда.
— Ще умре ли? — питаше вече разплаканата секретарка.
Доктор Кемал нямаше и идея по какъв начин французойката бе успяла да предизвика тази медицинска криза, но бе сигурен, че колапсът е нейно дело. Защото тя го бе предупредила точно в колко часа ще му се обадят по спешност — 16,45 часа. И както винаги се бе оказала права. Съмняваше се, че в плановете й влиза смъртта на Файди, такова събитие би предизвикало много сериозно разследване. Всъщност го очакваше добра новина: сърцето на пациента биеше достатъчно силно, пулсът бе стабилен, цветът на лицето — добър. Просто бе в несвяст. Случката намирисваше на действието на някой бързодействащ, но безвреден медикамент. На Надя отвърна, като я гледаше в очите:
— Едва ли, но трябва да направя няколко изследвания. За целта е нужно да го съблека. Разбирате ли?
Тя се изчерви.
— Разбира се, докторе.
— Благодаря ви. И вижте, моля ви се, никой да не ни безпокои.
— Никой няма и да посмее — обеща тя и излезе.
Кемал бе сигурен, че ще бди като тигрица пред вратата.