Останал сам с припадналия бизнесмен, той изтича до редицата шкафове с важна документация и почти веднага намери папката със съответния надпис. Точно както му го бе описала французойката: „Летящият дракон“ Шанхай. В нея имаше четири листа. Два от тях съдържаха писма от клона на иракската компания в Басра. В тях се описваха преговорите с някой си Юй Юнфу, президент на „Летящият дракон“, във връзка с транспортирането по море на товари в състав селскостопански сечива и инструменти, химикали, електроника и прочие на адреса на компанията в Ирак с кораб на име „Императрица майка“. Другите два листа съдържаха отговорите на Файди и инструкциите му относно задачите на клона в Басра. Нищо друго нямаше.
Сърцето на Кемал затуптя радостно. Изобщо я нямаше онази декларация, която французойката търсеше. Или такава не съществуваше, или се намираше в офиса на компанията в Басра. Набута документите в папката и обратно в шкафа. Затвори го и незабавно се върна при пациента.
Минаха двайсетина минути, тогава се чу слаба кашлица и Файди дълбоко въздъхна, а клепките му потрепнаха. Доктор Кемал изтича до вратата, отвори я и окуражително се усмихна на тревожно разхождащата се отвън секретарка.
— Сега вече можете да влезете, Надя. Той е в съзнание и скоро ще се оправи.
— Слава на Алаха!
— Разбира се — учтиво отвърна докторът. — Но трябва да го преглеждам още, налагат се пълни изследвания. Моля ви, обадете се в офиса ми и извършете формалностите. Знаете ги, нали?
Отново се усмихна. Известно му бе, че за него ще има тлъст хонорар и дълги словесни благодарности. А на французойката ще каже, че нужен ли й е документът, да си го търси в Басра. Той самият там не може да отиде, без да събуди сериозни подозрения. Е, и този път всичко се уреди, както и се беше надявал.
Глава осма
Шанхай
Младата жена се бе свила на кълбо върху голямо луксозно кресло в затъмнената гостна, сред редица тежки антични произведения на изкуството с музейна стойност — факт, който не убягна на Смит. Беше красива, дребна, слаба, лъскавата й черна коса — прибрана на тила в най-обикновена конска опашка. В ръка държеше наполовина пълна конячена чаша, а на съседната абаносова масичка с блестящи хромови крака стоеше почти пълно шише „Реми Мартин“. На огромно канапе, разпростряло се почти на половината дължина на гигантската стая, лежеше разкошна едра котка и лениво примигваше.
Когато Смит надникна, жената с нищо не даде знак дали го е видяла. Изобщо дали забелязва котката или каквото и да е друго. Само безизразно се взираше в празното пространство и тихо хлипаше. Една мъничка човешка мъка, още повече смалена и някак си нищожна сред исполинските мебели и масивни декоративни предмети.
Смит бързо огледа стаята за още нечие присъствие, но не — жената бе самичка тук, къщата — все така странно притихнала. Тогава влезе безшумно, с беретата отново в двете ръце. Тя повдигна чашата и глътна съдържанието наведнъж. Пресегна се към шишето, пак наля, отново отправи мокри очи право пред себе си. Движенията й бяха механични, роботоподобни.
Смит пристъпи напред с наострени уши, с готово за незабавна стрелба оръжие.
Изведнъж усети погледа й върху себе си и реши, че я е виждал някъде и преди. Най-малкото лицето й му бе познато над яката на кимоното, непокорното изражение също… О, разбира се! Помни я от киното! От някой китайски филм. Би трябвало да е кинозвезда. Вероятна „роля“ за съпругата на Юй Юнфу, ако е същата, разбира се. Която и да бе тя обаче, сега го гледаше право в очите, без да обръща внимание на оръжието в ръцете му.
— Вие сте американският шпионин — заяви жената с прекрасен английски акцент и думите й бяха потвърждение на сякаш познат й отдавна факт, а не въпрос или налучкване.
— Така ли мислите?
— Съпругът ми го каза.
— Юй Юнфу тук ли е?
Тя наведе очи.
— Мъжът ми е мъртъв.
— Мъртъв ли? Как умря? И кога?
Тя направи нещо доста странно — погледна си часовника.
— Преди десет или може би петнайсет минути. Как ли? Не благоволи да ми съобщи. Вероятно с пистолет като вашия. Всички ли мъже обичат така много оръжията?
Този делови тон, лишен от всякакви емоции, и най-вече страховитото спокойствие изпратиха мразовити тръпки по гърба на Смит. Сякаш леден вятър повя.
— Вие сте причината — продължи тя. — Те се бояха от вас. От присъствието ви. То предизвиква въпроси, а те не искат такива да бъдат задавани.