Находката донякъде го успокои: може би накрая бе намерил нещо важно. Прибра я в джоба, взе си инструментариума и излезе от стаята. Вече на първото стъпало на стълбището с периферното зрение долови сенки. Мярнаха се пред огрените от луната прозорци и от двете страни на парадния вход. Замря на място, наострил уши, а кръвта в слепоочията му силно затупа. Някой с леки, бързи стъпки притича отвън.
Усети прилива на адреналин и хукна обратно към голямата спалня, за да погледне през прозорците към градината отзад. Хора не видя, а наблизо високи дървета нямаше. Налагаше се да скача.
Изтича към прозореца на съседната стена, страничен спрямо гаража и алеята за коли. Под лунните лъчи перфектно подрязаната трева бе придобила цвета на патинирана мед. И тук нямаше дърво наблизо, но отляво минаваше улук. Докато проверяваше здравината му, забеляза две фигури, които пробягаха от храстите към фасадата и веднага опитаха да влязат през някой от ниските прозорци.
Е, ако при идването му капанът не е бил още заложен, сега вече примката се затягаше с все сила. Тези двамата скоро ще разберат, че предната врата е отворена. А другият преди малко? Сигурно вече е в къщата. Имаше на разположение няколко секунди — докато онези се придвижват по стълбището. Когато фигурите се скриха от погледа му, Смит отвори прозореца и провисна крака отвън. Улукът бе от здраво прикачена към стената поцинкована ламарина. Хвана се за него и заслиза, опирайки върховете на маратонките в грапавата стена. Тръбата заскърца, но издържа на тежината. На близо два метра от земята скочи леко на пътеката и спринтира към дръвчетата, които му бяха послужили като прикритие още при влизането.
Зад гърба му прозвучаха гневни викове на китайски. Бяха попаднали на отворения сейф, респективно забелязали и бягството му.
Смит бягаше в сложна крива сред дърветата, заслушан в крясъците отзад. И тогава чу друг глас — дълбок, възгруб, издаваше кратки, отривисти команди. Позна го веднага — бе на едрия червенокос мъж, лидера на групата убийци на остров Саолючу. Същият, когото финансистът на „Летящият дракон“ нарече Фен Дун.
Изведнъж настъпи пълна тишина. Досети се, че преследвачите се развръщат в двукрила верига — тактика, подобна на използваната на острова. Личеше, че червенокосият има военни умения, сигурно бе служил някъде, защо не и в армията на САЩ: следваше описани в учебниците и изпитани от стари американски генерали методи. Целта бе методично да го притискат към граничещата с улицата ограда, откъдето бе и дошъл. Там Фен ще е поставил в засада други свои хора — да го изчакат и ликвидират.
Притаи се в подходяща сянка и извади уоки-токито от джоба.
— Анди? Обади се, Анди!
— Мамка му, шефе! Добре ли си?
— Видя ли ги?
— Как не! Три коли. Изхлузих се като заек.
— Къде си в момента?
— Отпред, както нареди. Скрих колата и се върнах пеша, по сенките. Онези три коли са тук, където бяхме с теб. Много са близо, мамка му.
— В тях има ли хора?
— О, да!
— Колко са?
— Ами, доста, както виждам. Трима шофьори само. И още петима току-що излизат от вратата и отиват при тях.
— Аха, подготвят ми посрещане, а? Добре, върни се при колата, вземи я и ме чакай в страничната пряка, на по-далечния ъгъл на стената. Разбра ли?
— Страничната пряка, задния ъгъл.
— Точно. Давай!
Изключи връзката и продължи в същата посока — към оградата със засадата. Тъкмо си мислеше, че е надхитрил преследвачите, когато чу шум, който можеше да означава само едно — опасност. Извъртя се и мигом залегна с насочено оръжие. Ето го пак същия мек звук — метал върху дърво. Последва приглушена ругатня.
Напрегна очи — откъде идваше тя, къде имаше движение? Малката горичка немееше, единственият шум бе едвам доловимото свистене на вятъра сред листата и клонките.
Отдясно, недалеч от стената, започваше гъсталак. Насочи се към него като змия, притиснат в земята, с повишено до болка внимание, сантиметър по сантиметър. Мушна се помежду два храста, прикри се под тях и регулира дишането, докато го успокои до ритмично, плитко. Сега зачака, замрял, напълно неподвижен.