Единствената причина да забележи минаващата едра сянка бе внезапното подухване на вятъра, поместил клончето точно над главата му. Лунните лъчи осветиха промъкващ се абсолютно безшумно приведен мъж с насочен напред калашник.
Едва не се изруга гласно. Погрешно бе преценил тактиката на Фен. Дун си бе дал сметка, че Смит ще очаква двукрило разгръщане под формата на пергел, сетне свиване на двата лъча и притискане към оградата. Затова бе изпратил повечето си хора на улицата, а сам бе продължил преследването в надежда да го изненада неочаквано. Но не и съвсем сам. Може би отпред има още хора?
Измъкна се изпод храстите, острите бодливи клонки одраха главата и ръцете му. Така или иначе не усещаше нищо. Веднага пое вляво — към стената ограда на страничната уличка. Тук сериозни прикрития нямаше — само трева, накапали листа и струпани на куп градински отпадъци. Типично за Юй Юнфу — човека на парадния ефект. Него не го интересува в какво състояние е градината там, където посетители няма да има. И ето сега тук се мъдри немалък куп, същински насип от растителни отпадъци, клони и боклуци току до високата ограда.
Смит продължи да лази, докато стигна до купа, скочи върху него, оттам безшумно се прехвърли на оградата и легна, максимално притиснат в равната й част. На далечния ъгъл забеляза джетата.
— Анди? — прошепна в следващия миг в уоки-токито. — Тук отвсякъде ме дебнат. Направи завой и ела на средата, на половината разстояние на оградата. Там съм! И бъди готов за спортно каране. Анди, чуваш ли?
Отговор нямаше. Почака, получи само мълчание. Да не се бе развалила радиостанцията на Анди?
— Анди, къде си? Анди!
Мълчание.
— Анди!
Стомахът му се сви от страх. По гърба му полазиха ледени тръпки. Постави очилата за нощно виждане и се загледа към джетата. Анди седеше на волана, загледан право в улицата напред. Чуждо присъствие не се забелязваше.
Смръщен, Смит втренчи взор в колата и зеленикавата нощ наоколо. Изминаха две дълги минути — сториха му се като два часа. Анди не помръдваше. Още една минута. Не, нищо не се промени — Анди не се помести дори и на сантиметър. Сега забеляза и клепачите — не потрепнаха поне веднъж.
Смит въздъхна тежко. Анди е мъртъв — друго обяснение нямаше. Неутрализирали са го и оставили в автомобила за примамка.
Прибра очилата и като котка тупна на улицата, пресече я спринтирайки, влезе сред частните дворове отсреща. Намирайки случайни пролуки между дървета, храсти и стени, Смит затича в посоката, където смяташе, че е околовръстното шосе. Зад себе си не чу нито викове, нито шум от преследване. Онези бяха заложили на промъкването му към колата.
Яростен и тревожен, дълго се лута между къщи, градини и по-представителни сгради, строени за привлечени от новите икономически условия в Народната република чужди бизнесмени. Накрая излезе на голяма улица и облян в пот, успя да спре такси.
Пекин
Когато телефонът иззвъня, Ню Цзянсин бе в семейната стая на старомодния си дворен дом комплекс в предградията на Сичън, един от старите градски райони. Бухала се възприемаше като човек от народа, затова отказваше да се премести в Чаоян, моден район, където множество членове на ЦК и останалата партийна върхушка си бяха построили скъпи къщи. Предпочиташе да остане в Сичън и макар че жилището му бе голямо и удобно, съвсем не бе нито модно, още по-малко пък бляскаво.
Тъкмо със съпругата и сина си гледаха телевизия — даваха американски филм със съдебна тематика. Затова обаждането го ядоса — отчасти защото му прекъсваха семейното удоволствие, нещо, за което имаше все по-малко и по-малко време, откакто кариерата му го отведе в Постоянния комитет. Още и заради това, че го откъсваше от любимо занимание — изучаването на американските нрави и отношение спрямо престъпността, закона, обществото и свободата на индивида.
И все пак знаеше, че никой не би се осмелил да го безпокои по това време на деня, ако причината не е достатъчно важна и спешна. Извини се, влезе в кабинета и затвори вратата, за да приглуши звука на телевизора и веселите реплики на близките хора. Чак там вдигна слушалката.
— Да, моля?
Чу дрезгавия глас на генерал Чу Куайжун, който незабавно заговори по същество.
— Нашият учен приятел доктор Лян докладва, че Джон Смит не се явил на уредената в негова чест вечеря. Оставил му съобщение на телефонния секретар с обяснение, че е неразположен. Тогава Лян отишъл в хотелската стая с надежда да го разубеди да промени решението си, но на чукането му никой не отговорил. За всеки случай уведомил хотелската управа и помолил да му отворят вратата — опасявал се на американеца да не му е прилошало. Стаята обаче била празна. Смит го нямало, иначе багажът му си бил там.