— За съжаление си прав — отвърна съветничката.
— Затова по основния въпрос възнамерявам да се съглася с министъра на отбраната — неочаквано заяви адмиралът. — Истинският приоритет е да създадем гъвкави сили и опитът ни в Сомалия категорично ни сочи нуждата от тях. И още нещо: наистина трябва да сложим чертата под това, с което разполагаме досега, и внимателно да следим военните разработки на потенциалните ни врагове. Какво ще кажете вие, сър?
Последният въпрос бе насочен към президента. Макар че той мълча по време на дебатите, всички присъстващи знаеха предпочитанията му към по-гъвкава и леко въоръжена армия. Сега Кастила прочисти гърло и рече тихо, сякаш говори на себе си:
— Всеки тук изрази добри аргументи — ще трябва да се съобразим с тяхната логика. Каква е нашата нужда по същество? Да създадем бързо реагиращи сили, при това достатъчно мощни да се справят с всяка заплаха, включително и от Третия свят, конфликт или война. Да защитим нашите граждани и интереси в развиващите се страни. Не можем да си позволим повторение на случилото се в Сомалия. В същото време не можем да разчитаме, че някои държави ще останат пасивни, докато натрупваме масивни сили по границите им, както ни позволи Саддам Хюсеин по време на войната в залива.
Сега Кастила се обърна към Стантън и Броуз.
— В същото време генералите и господин Кот ни напомниха, че можем да се изправим и пред далеч по-значителни по мащаби конфликти, срещу най-силни противници с ядрено оръжие. Може да ни се наложи да се бием на огромни териториални пространства, където леките сили ще се окажат неадекватни.
Замисли се, поклати глава и накрая обяви:
— Изглежда, ще се наложи да обмислим възможностите за разширяване обемите на проектните бюджетни средства.
Озадачени, хората в залата се спогледаха. Настъпи абсолютно мълчание, всички погледи се отправиха към Кастила. Той се колебаеше, а това бе нетипично за него — бе човек на твърдите решения. Само адмирал Броуз се досещаше каква е евентуалната причина за необичайното колебание — „Императрица майка“ и стратегическите интереси на Китай в случая.
Внезапно президентът се изправи.
— В най-скоро време ще се съберем отново да продължим дебата. Емили, с теб и Чарли ще трябва да говорим по други въпроси.
Останалите участници в заседанието — генерали, министри и съветници — постепенно се изнизаха от залата със сериозни, загрижени лица, коментирайки под нос завършилото така неочаквано заседание. Президентът Кастила ги изпрати с уморени, тъжни очи.
Шанхай
В таксито Смит ловко облече сакото, което измъкна от вързопа във вездесъщата раница, сетне сложи и панталона. Същите, които си взе от Анди, преди да се разделят на влизане в дома на Юй. Обръщаше глава незабележимо, оглеждаше улицата и редките светлини на движещите се превозни средства. Не можеше да се отърве от чувството, че го следят. Преследваха го и нерадостни мисли, в съзнанието му непрекъснато изплаваха лицата на Анди и Мондрагон. Беше ли направил всичко по силите си, за да предотврати смъртта им?
Мислено се върна два дни назад, анализирайки действията си максимално критично, търсеше евентуалните грешки, пропуснатите възможности. Решение, което би променило нещата. Ядосваше се, налагаше си да се успокои. Цялото тяло го болеше, имаше мускулна треска. В гърдите му бушуваше тих гняв. Кои бяха тези хора, дето убиват с толкова лека ръка?
Накрая си наложи да не мисли повече. Гневът винаги е лош съветник, пречи на хладния анализ, така беше и сега. Налагаше се да се успокои, да се съсредоточи и използва цялата си интелектуална сила, логика, разум. Критично важно бе да намери декларацията. Имаше да върши още работа, още повече че вече не разполагаше с помощник.
Таксито го остави на две преки от Бунд. Смеси се с вечерната тълпа — покрай реката се разхождаха доста хора. Така постепенно стигна до хотела, само че от отсрещната страна на улицата. Сви в първата пресечка, оставяйки зад гърба си бляскавите витрини. Уличката тук бе старата тясна, смърдяща алея от минали години, с тесни тротоари, повечето хора се движеха по също тясното платно.
Спря на място, внимателно се загледа във въртящата се хотелска врата. Очакваше всеки миг да зърне червеникавата коса на Фен Дун. До входа стоеше продавач на фалшиви ролекси, той нахално спираше всеки влизащ и предлагаше стоката си. Този тип сигурно бе от шайката на Фен, същите хора, които го бяха дебнали край дома на Юй Юнфу. Но ето! Този път грешка нямаше — със сигурност разпозна единия от двамата, които бяха минали под прозореца на голямата спалня. Сега продаваше храна от димящ съд недалеч от онзи с часовниците.